Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Даян се вгледа във виолетовите й очи и разбра, че приятелката й бе започнала да оздравява. Може би това приключение щеше да й даде тласъка за нов живот, но дори да не станеше така, тя бе благодарна на Питър за неговата проницателност — той е знаел, че Джени има нужда да се върне там, където се е чувствала добре.

Джон Уейнрайт и този път носеше жилетка и сако, прозорците продължаваха да бъдат затворени и единственото средство срещу жегата бе вентилаторът на бюрото му, който не правеше нищо повече от това да раздвижва тежкия въздух в стаята.

Джени го наблюдаваше как педантично подрежда документите на бюрото си. Тук — сред лавиците с книги в кожени подвързии, той изглеждаше съвсем на мястото си. Малък къс от Англия, транспортиран дотук като каторжник — на място, несъответстващо на средата му. Тя му се усмихна и той й отвърна. Днес изглеждаше приятелски настроен и очите му не бяха толкова студени.

— Решихте ли вече какво ще правите с наследството си?

Тя кимна утвърдително. Мисълта, че решението й е окончателно, малко я плашеше.

— Да — отвърна категорично, преди да има време да промени намеренията си, — реших да не продавам Чаринга. Всъщност, смятам за известно време да отида във фермата.

Уейнрайт несъзнателно опипа двойната си брадичка, а лицето му доби разтревожен вид.

— Дженифър, наистина ли сте обмислили добре всичко? Това е доста дълго пътуване за сама жена, а по пустите пътища можете да се натъкнете на много съмнителни типове.

Дженифър очакваше точно такава реакция и тъкмо се канеше да защити решението си, когато той запрелиства графика си и бързо каза:

— Бих могъл да разместя програмата си и да ви придружа? Но вероятно след около седмица. — Той я погледна над очилата си. — Мисля, че не е разумно да пътувате сама по такива места.

Джени помръкна. Последното нещо, от което имаше нужда, бе спътник като този педантичен дребен адвокат с неговия изряден костюм и безупречен маникюр. Тя си представи как крачи по мръсния, прашен път на някое забутано градче, с черен чадър, бомбе и куфар, и прехапа устните си, за да не се разсмее. Не желаеше да го обиди. Все пак се стараеше да бъде любезен. Но въпреки това нямаше да има полза от него — първата неприятност щеше да го сломи.

Джени се усмихна, за да смекчи ефекта от думите си.

— Много сте мил, Джон, но вече съм била по тези места и знам какво ме очаква. Положението не е толкова лошо, колкото си представяте. Знаете ли, там е доста цивилизовано.

На лицето му се изписа нескрито облекчение, примесено донякъде със съмнение и Джени побърза да продължи, за да не му даде възможност да се възпротиви.

— Вече съм купила билетите и съм приготвила почти всичко за пътуването и, както сам виждате, няма да се чувствам сама. — Тя сложи билетите за влака и автобуса на бюрото му. — Първо ще пътувам с влака до Броукън Хил, после ще взема автобуса до Уолаби Флатс. Помислих си, че след като разполагам с достатъчно време, мога да поразгледам колкото се може повече от тази страна. Ще ви бъда благодарна, ако се свържете с управителя на Чаринга и го помолите да ме посрещне в Уолаби Флатс.

Джон погледна билетите.

— Виждам, че сте много организиран човек, Дженифър.

Тя приседна напред и подпря лакти на бюрото му. Вълнуваше се и донякъде изпитваше съжаление към този човек, който след прехода от Англия дотук, едва ли щеше да стигне по-далеч от офиса си.

— Заминавам утре следобед в четири часа. Ще са ми необходими поне два дни, за да стигна до Уолаби Флатс. Няма за къде да бързам, разполагам с достатъчно време. Ако управителят не може да ме посрещне, ще наема кола.

Очите на Уейнрайт, уголемени от дебелите стъкла на очилата, я гледаха с неразбиране.

— Уолаби Флатс не е град, Дженифър. Това е едно забутано миньорско селище, в което има само няколко колиби, ламаринени бараки и кръчма, посещавана от миньори, овчари и златотърсачи. Намира се на края на света. Можете да стоите там дни наред, докато намерите транспорт до Чаринга.

Джени забеляза неодобрението му. Беше права да мисли, че присъствието му само ще й пречи, щом като потреперва от отвращение само при мисълта за градчето.

— Тогава ще трябва да предупредите управителя да изпрати някого да ме посрещне — каза решително тя.

Можеше и да я сметне за глупава и своенравна, но това си беше нейно приключение и тя щеше да го осъществи на всяка цена.

— Както желаете.

Опасенията, които изпитваше, се долавяха в гласа му.