Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Докато смесваше боите върху палитрата, изпита силно вълнение от предстоящото пътуване. Чаринга като че ли я зовеше. Примамваше я да напусне прохладното синьо на Пасифика и да отиде при горещото червено на вътрешността.

Три седмици по-късно Даян се бе разположила удобно на старото канапе. Светлината, струяща през купола и прозорците на ателието, се отразяваше върху пръстените по ръцете й и те проблясваха. Малките камбанки на обиците й звънваха, когато се наместваше по-удобно сред възглавниците, докато наблюдаваше работата на Джени.

Картината бе почти завършена. Искаше й се да я включи в изложбата. Нямаше нещо, което австралийците да обичат повече от пейзажи. Те показваха тяхното наследство — фермите и огромните пространства на тази прекрасна страна. Повечето от тях не бяха стигали по-далеч от Сините планини, а тук, под четката на Джени, се очертаваше истинската Австралия.

Даян повдигна глава и изпитателно разгледа картината. Долавяше се силно пристрастие в изображението на великолепните извивки на земята, пресъздадената ферма излъчваше атмосфера на уединение и изолираност — неща, които Даян за първи път забелязваше.

— Мисля, че това е най-доброто нещо, което си рисувала от доста време насам — промълви тя. — Картината сякаш говори.

Джени се дръпна леко назад, наклони глава й погледна картината. Беше с протрити къси панталони и бюстие, бе вдигнала дългата си коса високо с помощта на една четка за рисуване. Беше боса, нещо, което си позволяваше само, когато беше сама или с Даян, а единственото украшение по нея бе старинният медальон, подарен й от Питър за Коледа.

— Съгласна съм — измърмори, — макар че предпочитам да рисувам от натура, а не от снимки.

Даян гледаше как Джени нанася последните щрихи върху платното. От собствен опит знаеше, че така можеше да се получи страхотен резултат или да се развали всичко и целият труд да бъде напразен. Настъпва време, когато трябва да спреш, но само инстинктът може да ти подскаже, кога е дошъл този момент.

Джени се отдалечи от картината, погледа я известно време, после започна да разчиства. Накисна четките в терпентин, изчисти ножа и палитрата и ги подреди до статива. Разпусна косата си и протегна нагоре ръце, за да се раздвижи и премахне схващането във врата и въздъхна:

— Готово. Сега мога да започна с подготовката за пътуването.

„Толкова е хубаво да я видя отново кипяща от енергия“ — помисли си Даян. Радваше се, че Джени се възстановява от ужасната мъка, която я измъчваше. После скочи от канапето. Токчетата на позлатените й сандали потропваха по дървения под, докато прекосяваше стаята.

Джени се обърна и се усмихна.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против да наглеждаш къщата, докато аз странствам?

Даян разтърси глава и обиците й звъннаха.

— Разбира се, че не. Добър повод да се скрия за малко от всички и да отдъхна. С предстоящата изложба и онзи досадник Руфус в галерията имам нужда именно от спокойно кътче като това.

Джени се засмя.

— Още ли те преследва? Мислех, че е заминал за Англия.

Даян си представи грамадния художествен критик на средна възраст, облечен в ярки ризи и вратовръзки, които напълно подхождаха на гласа му и темпераментния му характер.

— Надявам се, че се е отказал — отговори лукаво тя. — Изтощена съм от вечните му сравнения между незрялото австралийско изкуство и изтънчената английска школа.

— Единствената му цел е да те впечатли с обширните си познания. Високото самочувствие му е в кръвта.

— Сигурно е така, но не ми е приятно през цялото време да ми навира неговата Англия в лицето. — Тя се загледа през прозореца. Плажът беше претъпкан, някъде в далечината звучеше последната песен на Бийтълс. — Нямах предвид точно това, повечето неща в него ми харесват. Той ме разсмива, а това е най-важното, нали?

Джени се приближи до прозореца и застана до нея. Изглеждаше замислена, когато промълви:

— Разбира се. — После я погледна с поразителните си очи. — Искам да ми обещаеш, че няма да избягаш с него и да се омъжиш в мое отсъствие? Добре го познавам и знам, че може да е много убедителен, а и ти очевидно си му завъртяла главата.

Даян се изненада от удоволствието, което изпита при тези думи.

— Наистина ли мислиш така?

Джени кимна, преди да се обърне настрани.

— Стига сме говорили за него. Хайде да слезем долу. Ще приготвя нещо за хапване, а после ще ми помогнеш да определя маршрута си до Чаринга, преди да отида на срещата с Джон Уейнрайт.