Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Какво ли не бих дала сега да ми се разсърди, че се прибираме — промълви Джени, докато отключваше вратата на ателието си. — Иска ми се да можеше…

Влезе и затръшна силно вратата след себе си. Всичките пожелания на света нямаше да й ги върнат. Тази къща само засилваше мъката, толкова много спомени имаше в нея. Навярно Даян беше права, че й е нужно да се откъсне за малко от всичко това.

Ателието бе силно осветено, за да може да рисува, дори когато слънцето не прониква през купола на тавана. В този момент обаче имаше нужда от по-мека светлина и затова загаси лампите. Запали няколко свещи и една ароматична пръчица тамян, после събу обувките си и раздвижи пръстите на краката си. Имаше шести пръст на единия крак, който я болеше, но вината си бе само нейна. Модерните обувки, които бе решена да носи на всяка цена, само влошаваха положението. За жалост лекарите не можеха да й помогнат с нищо.

Джени се съблече по бельо, свали всичките си бижута, освен медальона, и се сгуши на канапето. То бе доста старо и пълнежът прозираше през износеното кадифе, но бе удобно и създаваше уют, а тя не искаше да си легне в огромната спалня долу — беше прекалено празна.

През отворените прозорци се долавяше шумът на морето, чуваха се далечните крясъци на папагалите кукабура, които защитаваха територията си. Пламъчетата на свещите потрепваха, сладникавата упойваща миризма на тамяна проникваше сред познатите миризми на бои и терпентин. Джени най-сетне започна да се отпуска.

Остави се мислите й да я върнат към четирите кратки години, прекарани с Питър, като се спираше на отделни щастливи моменти и картини, запечатани завинаги в паметта й. Бен на пясъка, смеещ се щастливо, когато водата залее пръстчетата му. Питър върху стълбата, поправящ капчука след буря, почернялото му тяло — толкова мъжествено и привлекателно в тесните, къси панталони.

Срещнаха се на една забава, малко след като тя и Даян се преместиха в Сидни. Той вече работеше в банката, но семейството му отглеждаше добитък в една ферма на север. Беше забавен и умен и тя се влюби в него почти от пръв поглед. Имаха еднакво чувство за хумор и еднакви интереси, а когато той говореше за земята и за силното си желание един ден да има своя ферма, тя усещаше, че това е нещо, което винаги бе искала. Животът й във Валуна беше оставил незабравими спомени, събудени от ентусиазма на Питър.

Джени се остави на спомените, „Господи, колко ми липсва — помисли си тя. — Липсва ми миризмата му, топлината, усмивката и начинът, по който ме разсмиваше. Липсва ми навика му да ме целува по врата, докато готвех, и чудесното усещане да е до мен в леглото. Но най-много ме измъчва това, че никога повече няма да мога да говоря с него, да обсъждаме изминалия ден, независимо колко банален е бил, да се учудваме заедно колко бързо расте Бен и да споделяме гордостта си от нашето чудесно момченце.“

Дълго сдържаните сълзи бавно потекоха по страните й. Разтърсваха я силни ридания и тя им се отдаде за пръв път след онзи ужасен ден. Даян имаше право — съдбата е жестока и човек е безсилен пред нея. Мечтата й да има собствено семейство бе разбита, също като останалите мечти, които двете с Даян бяха хранили през онези далечни години в Даджара. Но след толкова много скръб разбра, че Питър й бе дал още една мечта, която тя можеше да осъществи. Нямаше да го има, за да я споделят заедно, но подаръкът му беше основата, върху която щеше да изгради новия си живот.

Когато Джени отвори очи, слънцето бе вече изгряло. Лъчите му падаха в ателието, сред тях танцуваха прашинки и отразяваха светлината от кристалите, които висяха от тавана. Болеше я глава, клепачите й бяха подути, но изпитваше особено чувство на вътрешен мир и спокойствие. Сякаш сълзите от изминалата нощ бяха съборили изкуствените прегради, които сама бе издигнала, с погрешното убеждение, че така ще може да се защити. На тяхно място дойде решението какво да прави с живота си занапред.

Тя остана да лежи и да се наслаждава на мига. Погледът й се насочи към статива до прозореца и пейзажа, който бе почти завършен. Един човек от Парамата й донесе снимка на ферма за животни, по която нарисува картината. Жена му някога бе живяла там и картината щеше да е подарък за рождения й ден.

Джени огледа критично работата си — откри недостатъци, които трябваше да бъдат поправени. Известно време беше изоставила картината, но сега — на утринната светлина — тя усети стария, познат трепет на ентусиазъм да се възвръща. Скочи от леглото, изтича с леки стъпки по пода и взе палитрата. Смяташе да завърши картината, а после да крои планове.