Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Добре, но как Питър е открил това място? Какво го е накарало да го купи? Какво особено има в това място?

Той я погледна внимателно и когато накрая проговори, Джени имаше чувството, че не й казва всичко.

— Чаринга случайно бе сред имотите, с които се занимаваше кантората. Собствениците й ни бяха възложили да я управляваме до момента, в който намерим подходящ купувач. Така се случи, че Питър се оказа на подходящото място и в подходящото време. — Той се усмихна. — Чаринга е прекрасен имот.

Настъпи потискаща тишина. Тиктакането на часовника отмерваше минутите, докато Джени чакаше да чуе още подробности.

— Разбирам, че това ви идва изневиделица, Дженифър, и се извинявам, че не ви казахме по-рано, но ние просто изпълнихме волята на Питър.

Джени усети искреността в тона му и кимна. Очевидно нямаше какво повече да й каже, но любопитството й не бе задоволено напълно.

— Предлагам ви да си помислите известно време и след няколко седмици да ми съобщите решението си относно наследството. — Усмивката му бе официално любезна. — Разбира се ние можем да ви помогнем да се отървете от фермата, ако решите. Познавам няколко инвеститори, които ще я купят, веднага щом се появи на пазара. Цените на вълната в момента са доста високи, а Чаринга работи на печалба.

Джени все още не можеше да възприеме цялата информация, но мисълта да продаде овцефермата, преди да я е видяла, изобщо не й допадаше. Не можеше обаче да каже още нищо. Джон бе прав, трябваше да помисли.

Той извади джобния си часовник.

— Бих ви посъветвал да продадете Чаринга, Дженифър. Тези полупустинни области не са място за млада жена като вас. Казаха ми, че мястото е доста изолирано. Жените трудно оцеляват там, особено тези, които са привикнали към живота в големия град.

Той погледна към високите й сандали и скъпата памучна рокля.

— Това все още е един мъжки свят, особено, когато става дума за отглеждане на овце в Австралия, но предполагам, че това вече ви е известно?

Тя се усмихна. Годините, прекарани в Даджара и Валуна, очевидно бяха оставили отпечатъка си.

— Ще си помисля.

— Може ли да подпишете тези документи, за да потвърдите, че сте уведомена за последните допълнения към завещанието? Необходимо ни е за архива.

Джени прочете набързо пасажите, изпълнени с неясни за нея юридически термини. Тъкмо подписа документа и адвокатът отвори нова папка пред нея.

— Това е дубликат от списъка с акции на Питър. Уредил съм с банката да можете да разполагате с приходите. Ако само подпишете тук, тук и ето тук, ще мога да се погрижа за банковите сметки.

Джени подписа всичко автоматично, без много да разбира. Беше на ръба на силите си. Искаше да напусне тесния офис и да излезе навън, на слънце. Нуждаеше се от време, за да направи равносметка на този необичаен следобед.

— Ще се видим след три седмици. Дотогава сигурно ще имате известна представа какво ще предприемете с Чаринга.

Озова се на улицата със смесени чувства — объркване, тъга и любопитство се сливаха в едно и я зашеметяваха. Докато вървеше към колата си, се опита да си представи фермата. Сигурно беше като всички останали, но и по-специална, понеже Питър я бе купил за тях двамата.

— Чаринга — прошепна, като се вслуша в звуците. Името беше хубаво. Старо като света — загадъчно и магично. Тя докосна медальона и усети тръпка на вълнение от това, което й предстоеше. Чудеса не съществуват, не и в реалния живот, но може би щеше да намери утеха в това диво място.

Като видя Джени, Даян разбра, че се е случило нещо. Всеки друг би забелязал само дългите загорели крака, стройните бедра, естествената грациозна походка и поразителните виолетови очи. Но Даян я познаваше твърде добре.

Тя се обърна към Анди, който чистеше безгрижно една скулптура с четка за прах.

— Можеш да си тръгваш, Анди. За днес свършихме.

Той погледна с недоумение първо към Джени, после към Даян.

— Женски разговор, така ли? Разбирам отлично кога съм излишен, така че ви казвам чао.

Даян го видя да се отправя възмутен към задната стаичка, обърна се към Джени и я целуна по бузата. Усети треперенето й, въпреки че на допир бе студена, очите й светеха трескаво.

— Никога няма да се досетиш какво стана — изрече на един дъх.

Даян сложи предупредително пръст на устните си.

— И стените имат уши, миличка.

Обърнаха се едновременно, когато Анди се появи от задната стаичка. С небрежно наметнато на раменете сако, розова риза и клош панталони — безупречен, както винаги. Златният медальон блестеше върху равномерно почернелите му гърди, очите му изразяваха нескрито любопитство.