Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Даян загаси цигарата си. Старият гняв я завладя отново. Две години упорит труд в ателието бяха притъпили болката, но колко сълзи бе изплакала. Това бе част от процеса на оздравяване — нещо, което и Джени трябваше да приеме, за да продължи да живее.

Усещането, че не може да помогне на приятелката си, я побъркваше. Трябваше да бъде в галерията, която бе собственост и на двете, и да помогне на Анди да подредят скулптурите й за предстоящата изложба, но не можеше да тръгне, преди да се увери, че Джени е добре.

Джени се обърна. Виолетовите й очи изпъкваха на фона на бледото й лице.

— Предполагам, че онези картини ти трябват? — Гласът й прозвуча глухо, без да изрази вълнението й.

— Изложбата е чак след месец. Вече съм решила как да ги подредя. Това може да почака. „Как, по дяволите, съумяваше да се владее? — помисли си Даян. — Ако съпругът и детето ми току-що бяха починали, аз щях да изровя проклетата земя, но не и да мисля за изложби.“

— Вече опаковах платната. В ателието са. — Джени погледна часовника си. — Време е да вървя.

Даян я погледна учудено.

— Къде отиваш? Днес никой не работи.

— В адвокатската кантора. Джон Уейнрайт иска да обсъдим по-подробно завещанието на Питър.

— Но нали завещанието бе отворено преди шест месеца. Какво още има да се обсъжда?

Джени повдигна рамене.

— Не пожела да ми каже по телефона, но има нещо общо с това, че вчера навърших двайсет и пет години.

— Идвам с теб — каза Даян. Неестественото спокойствие на Джени я притесняваше.

— Няма нужда, миличка. Направи ми една услуга, занеси картините в галерията. Точно сега не бих понесла срещата с Анди.

Даян си представи уредника на галерията. Въпреки женствените си маниери, Анди имаше навика да избухва, особено ако нещо не бе както трябва, но като се изключи раздразнителният му характер, той бе незаменим в галерията. Движеше ежедневните дела и по този начин даваше на Джени и Даян възможност за творчество.

— Той е голямо момче, Джен. Ще трябва да се справи — каза тя уверено.

Джени поклати глава. Лъскавата й коса се разпиля върху раменете й.

— Предпочитам да свърша това сама, Даян. Опитай се да ме разбереш. — Тя вдигна огромната си чанта. Беше безсмислено да се спори с Джени в такъв момент.

— Бих искала да ми позволиш да ти помагам повече — промърмори Даян.

Ръката на Джени върху рамото й бе ледена, ноктите — изгризани, а пръстите — целите на петна от боите.

— Знам, мила, ти ми помагаш. Но и аз съм голяма, също като Анди, и вече е време да се изправя на крака.

Джени караше раздрънканата си кола по стръмния хълм надолу, в посока към главния път. Палм Бийч се простираше по централното крайбрежие в северните покрайнини на Сидни, но въпреки че се намираше само на час път от пристанището, тук нямаше шумни тълпи и ярки светлини като в центъра на града. В малките заливчета се гушеха лодки, залесените с дървета улици приютяваха скъпи бутици и малки старинни ресторантчета. Градините преливаха от цветове и зеленина, а фасадите на къщите, обърнати към широкия залив, излъчваха онази ненатрапчива кокетност, която се постига само с много пари. Въпреки че се чувстваше потисната, Джени не можеше да не усети спокойствието на това място. Обичаше градската шумотевица, но спокойната атмосфера на това крайбрежно предградие, само на петдесет километра северно от Сидни, несъмнено много й допадаше.

Уиндзор изглеждаше задрямал сред жегата на Хоуксбъри Вали. Къщите бяха предимно дървени, с керемидени покриви, разположени в сянката на високи евкалиптови дървета. Градът е бил основан от първите преселници по времето на губернатор Макуайър и това проличава в архитектурния стил на сградата на съда и църквата „Сейнт Матю“.

Джени паркира колата в края на града. Остана да седи вътре, загледана през прозореца, но всъщност не забелязваше нищо наоколо, а се опитваше да събере мислите си, преди да се изправи отново пред Уейнрайт.

Когато отвориха завещанието, тя не разбра как съдържанието му може да повлияе на бъдещето й. Загубата бе много скорошна, прекалено неочаквана. Джени живееше ден за ден, бе се затворила в себе си и нищо не можеше да я достигне. Беше разбрала неща за починалия си съпруг, които не желаеше да проумее. Те бяха някъде встрани от нея, но може би с течение на времето щеше да ги приеме.

Може би бе настъпил часът. Трябваше да обмисли всичко, което бе направил Питър, да подреди фактите в главата си, за да може да се справи с тях.