Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Матилда се покатери на широк плосък камък, издаден над едно от скалните езерца и свали ботушите си. Не си направи труда да се преоблече, понеже дрипавите й дрехи бяха също толкова мръсни, колкото бе и самата тя. Потопи се в ледената вода и потръпна от удоволствие. Мехурите по краката й скоро щяха да заздравеят, а изгорелите й от слънцето ръце щяха да добият кафеникав тен.

Затвори очи и като стисна носа си, се потопи под водата, която отми мръсотията и потта. Ледената милувка притъпи болката между краката й. Изгорялата й от слънцето кожа се успокои.

Матилда показа главата си на повърхността и пое дълбоко въздух. Първо се напи до насита с вода, после напълни меха. Птиците, които бяха притихнали при нейното пристигане, сега пееха с всички сили и тя се загледа замечтано в короните на дърветата. Това място открай време бе много специално за нея. Тук Мери й бе разказвала приказки за еднорози, за феи и за малки човечета, наречени елфи. Матилда почти вярваше, че те съществуват, но жестоката действителност бе намерила начини да опровергае вярата й.

Тя неохотно излезе от водата и си обу ботушите. Примижа от болка, когато притиснаха разранената кожа, но това не я разколеба — не и след всичко преживяно през изминалите няколко дни. Нарами меха и вързопа и навлезе дълбоко в храсталака. Това бе по-прекият път, отколкото ако бе заобиколила, и ако продължаваше да върви на юг, щеше да излезе на хълма над Уилга.

Докато вървеше през влажните зелени сенки, цялата се обливаше в пот, и когато излезе на открито бе вир-вода. Но когато и далечината съзря обширните пасища на Уилга и тънката спираловидна струйка дим от комина на къщата, бе доволна от себе си. Целта бе вече близо.

Гората оредя, а слънцето се спусна още по-ниско в небето, когато Матилда изкатери разпръснатите камъни в подножието на Тжаринга. Мехът с вода тежеше на раменете й, вързопът й пречеше, докато се подхлъзваше и спъваше върху неравната земя, но и за миг не си помисли да ги захвърли — те бяха безценни. Животинки пробягваха и се скриваха под скалите, стреснати в следобедната си дрямка от неочаквания шум, смеещите се врабци я съпровождаха по пътя, и когато най-сетне стъпи на равното, спря за миг, за да отдъхне и да утоли жаждата си. Здрачаваше се, а фермата Уилга се намираше на поне още три часа път, затова трябваше да събере всичките си сили, за да продължи. Ако Марвин бе срещнал Лейди, можеше да е само на няколко километра след нея.

След като запуши гърлото на меха, Матилда излезе на равното и се запъти към струйката дим в далечината.

Докато вървеше, загуби представа за времето. Вниманието й бе съсредоточено единствено върху сгъстяващите се сенки и мъждукането на Уилга на хоризонта. Ботушите й газеха по сухата земя и сребристосивата трева, докато мислите й се насочиха към Том и Ейприл Финли.

Уилга от години бе собственост на семейството на Том Финли. Старият Финли бе починал няколко месеца след жена си и бе оставил Том и жена му да управляват собствеността. Матилда не бе виждала Том от дълго време — откакто майка й се разболя и Марвин не разреши да я посети. Въпреки това тя знаеше, че ще намери подслон във фермата. С Том бяха израснали заедно и макар да бе по-голям от нея с няколко години, за него тя беше като сестра, каквато никога не бе имал.

Помнеше го като кльощаво момче, което я подиграваше заради галеното й име — Моли. „Що за име е това?“ — дразнеше я той, докато й дърпаше косата. Но с времето престана да я дърпа за косата и се съгласи, че това име й подхожда, защото по принцип се предполагаше, че жените, носещи името Матилда, са благовъзпитани и сериозни, а не хлапачки, които се катерят по дърветата и играят в прахоляка с разрошени коси.

Матилда се усмихна въпреки умората и изтощението. „Колко прав е бил — помисли си тя. — Старата леля Матилда сигурно е била много възпитана и сдържана, ако се съдеше по портрета й. Нищо чудно, че майка й бе променила решението си, след като дъщеря й бе започнала да върши пакости в разрез с високите изисквания, които вървяха заедно с името.“

Един познат звук я изтръгна от мислите й и тя се огледа с тревожно предчувствие.

Земята вибрираше под конските копита и там, в далечината, тя безпогрешно различи неясните очертания на кон и ездач. Слава богу! Най-накрая някой я беше забелязал и идваше да й помогне.

Тя започна да маха.

— Тук съм. Насам — завика.

Отговор не последва, но конят идваше все по-близо.

Матилда потрепери, когато започна да различава приближаващите се силуети.