Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Когато заобиколи стражевите постове, които се гушеха в една защитена падина на стотина метра от плажа, най-накрая откри това, което търсеше. Пропълзя покрай един мъртвец, когото санитарите бяха пропуснали, свит в една тясна усойна ниша, с ръце върху главата и с притиснати до брадичката колене.

Отекваха случайни изстрели, които го караха да простенва и да се свива от страх. Искаше всичко това да свърши — да го оставят на мира. Вече не издържаше.

Марвин не чу скърцането на ботушите по пода на укритието, нито пък видя приближаването на войника.

— Ставай, подъл страхливецо!

Марвин погледна нагоре. Щикът бе насочен на милиметри от лицето му.

— Остави ме — умоляваше той, — не мога да се върна там.

— Мръсен, жълт динго! Трябва да те разстрелям на място и да те оставя да гниеш тук. — Щикът пробождаше пространството, което ги разделяше. — Стани!

Пред погледа на Марвин всичко заплува в червена мъгла. Ужасът от окопите мина на втори план пред лицето на тази нова опасност. Военният съд щеше да е скоростен, а разстрелът — неизбежен. Той бе притиснат в ъгъла. Единственото, което можеше да направи, бе да нападне — и преди да осъзнае какво прави, стреля не срещу врага, а срещу сънародник и брат по оръжие.

Гърмежът отекна оглушително в укритието. Тъп удар в коляното му го събори. Полежа замаян на пода, без да осъзнава какво се е случило. Когато изплува от червената мъгла и дойде на себе си, той се огледа наоколо.

Другият мъж лежеше на земята, а пушката — отстрани до тялото му. Не помръдваше, не проявяваше признаци на живот и когато Марвин пропълзя до него, разбра причината. Човекът нямаше лице. Куршумът на Марвин го бе обезобразил.

Той огледа собствената си рана. Паниката от извършеното, замени плача и болката и Марвин трескаво мислеше какво да направи. Куршумът на другия войник бе раздробил коляното и бе преминал през бедрото му, преди да пробие дупка в хълбока му. Скоро нямаше да може да мисли от болка, а кръвта шуртеше прекалено силно, за да си позволи да остане тук още дълго.

Погледна мъртвия войник. Беше нисък и дребен. Нямаше да е трудно да го носи. Като взе мигновено решение, Марвин вдигна лекото тяло и го преметна през рамо. Използваше пушката си като бастун, когато закуцука към изхода на укритието. От турските позиции още се стреляше. Светлинните от полевата болница проблясваха в тъмното, край палатката на командването притичваха хора, от там долитаха гръмки заповеди.

Марвин премести тялото на войника от рамото върху гърба, като преметна безжизнените му ръце около врата си. Тялото щеше да е идеален щит, ако откъм хълма долетеше заблуден куршум.

Спускането по стръмния склон бе мъчително, но появата му сред настъпилия хаос си струваше усилието — точно както очакваше. Той бе герой. Въпреки че бе ранен, бе рискувал живота си, за да спаси свой другар. Едва се сдържаше да не се разсмее, когато му съобщиха внимателно, че войникът е мъртъв и го погледнаха със съжаление.

Марвин се върна в настоящето и погледна напред. Наградиха го с медал и след няколкомесечен престой в болница му връчиха билет за дома. Късметът и хитростта му го спасиха тогава, точно както щяха да го измъкнат и сега, защото силуетът на Лейди се появи на хоризонта.

Той се усмихваше, докато сивата кобила галопираше насреща му. Като хвана увисналите поводи, той възседна коня и го подкара в галоп. Ако конят бе хвърлил Матилда, то в скоро време той щеше да я открие.

С потъването на слънцето зад планината се появиха и издължените прохладни сенки и Матилда с несигурни крачки си проправи път през гъстия храсталак, в търсене на подслон под короните на дърветата. Едва дишаше, едва ходеше, не можеше дори да мисли. Беше изтощена.

Звуците на дивата пустош я заобикаляха, докато си почиваме, облегната на едно дърво, но при шума от течаща вода, тя скочи на крака. Нямаше време да почива, трябваше да напълни меха с прясна вода, преди да продължи. Мисълта за студената чиста вода от водопада повдигна духа й.

Водопадът извираше високо в планината, спускаше се с шум надолу, като събираше ведно водите от другите извори и се изливаше от трийсетметрова височина върху каменистата долина. Когато Матилда излезе от плътните зелени сенки на дърветата, видя, че количеството на водата бе намаляло значително поради липсата на дъжд. Водата, която се процеждаше през гладките лъскави камъни, едва смогваше да напълни езерцата отдолу. Огромните оголени корени на едно дърво се бяха сплели на възел и стърчаха над повърхността на земята. Листата на горската папрат висяха спаружени, а под иглолистните дървета стърчаха гъсти туфи изсъхнала коприва.