Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Запали цигара, нарами седлото и като беснееше и проклинаше, си проправи път през високата трева. Вината бе нейна — пи уиски, седя в скута му — никой не я е карал да го прави насила. Щом бе достатъчна голяма, за да пие, то бе достатъчно голяма, за да прави и други неща. Не трябваше да се държи като майка си и да се отнася с него като с нищожество, щом не е готова да си понесе наказанието.

„Освен това — помисли си той, когато стигна до последната порта, — тя навярно дори не беше негова дъщеря. Очевидно бе, че имаше нещо между Мери и Етън — и ако слуховете бяха верни — нещата бяха започнали, далеч преди той да се ожени за нея. Това обясняваше защо Патрик дойде при него с щедрото си предложение и защо Етън и Мери се бяха съюзили срещу него.“

След като убеди себе си, че не е извършил нищо нередно, той килна шапката си и се загледа мрачно в далечината. Трябваше да открие Матилда. Трябваше да й попречи да се разприказва за случилото се. Те нямаше да разберат. А и това не бе тяхна работа, по дяволите.

Забеляза нещо в далечината, което го изтръгна от угрижените му мисли. То се движеше, но бе прекалено далече, за да определи точно какво е. Заслони с ръка очите си и се загледа в малката точица, която едва се различаваше в потрепващата мараня. Дивият кон наостри уши, когато чу подсвирването на Марвин, гривата му потрепна неспокойно и той се затича в лек галоп.

Марвин стоеше и чакаше приближаването му. Конят бе млад и очевидно се бе отделил от стадото. Сигурно се бе уплашил и бе тръгнал към единственото място, което познаваше.

Марвин трудно сдържаше нетърпението си, докато конят обикаляше плахо около него. От опит знаеше, че и най-малкият шум или прибързано движение ще го прогонят, затова започна да му говори и да го успокоява, преди да го възседне. Веднъж яхнал коня, той проследи дирята, оставена от другите коне и пое след тях. Следите ясно личаха в изровената земя, но след един час езда той забеляза отделна следа, която водеше право напред.

Дирята продължаваше на юг — към Уилга.

Матилда бе пришпорила Лейди и първите няколко мили изминаха много бързо. Но постепенно кобилата се измори и започна да се движи в лек тръс. Нито един кон, камо ли стара кобила като Лейди, не можеше да галопира в такава жега. По-разумно беше да намали темпото, отколкото да рискува да я осакати или умори.

Наближаваше обед, слънцето напичаше безмилостно. Въздухът трептеше над прегорялата земя. Сухата трева шумолеше под копитата на коня. Огромната пустош ги обгръщаше, звукът на тишината се връщаше обратно като шептящо ехо. Ако Матилда не бе решена на всяка цена да избяга, тя не би изпитвала страх, защото тази сурова красива земя беше част от нея.

Величието й възбуждаше сетивата й, грубите цветове докоснаха кътчета от душата й, които жадуваха да я прегърнат — и тя на свой ред да бъде приласкана от нея. Върху тази древна земя вирееха крехки красиви растения с пастелни цветове, дървета с пепеливи дънери, ароматни борове и акации, чуваха се радостни трели на полските чучулиги.

Матилда се размърда неспокойно върху гърба на кобилата. Притеснението й нарастваше с отдалечаването й от Чаринга, но не можеше да мисли за почивка. Избърса потта от лицето си и намести периферията на старата си филцова шапка. Водата в меха бе топла и имаше възсолен вкус, но независимо от жаждата, която я мъчеше, Матилда знаеше, че трябва да я пести. Най-близкият източник на вода се намираше на десетки километри.

След дълго и внимателно проучване на хоризонта зад гърба си, не откри ни най-малка следа от Марвин. Матилда се намести удобно върху гърба на кобилата и се съсредоточи върху гледката пред себе си. Ритмичното чаткане на копитата я унесе в безгрижен сън.

Змията лежеше свита на кълбо в тясна пукнатина на спечената земя, скрита от слънцето под нисък храст. Трепетът от конските копита я бе събудил и сега тя бе нащрек. Червено-кафявото й тяло се плъзгаше по прашната земя, острото й езиче се бе показало, докато наблюдаваше неотклонно коня и момичето.

Унесена в прегръдките на съня, Матилда се бе наклонила към шията на кобилата. Пръстите й охлабиха хватката си от гривата й и тя се отпусна върху Лейди.

Копитото рязко удари каменистата земя. От храста изскочи змията — съскаща, с оголени челюсти и жълти очи, втренчени в жертвата. Атаката бе мощна и бърза.

Кобилата се изправи на задните си крака в момента, когато змията избълва отровата си. Копитата раздраха въздуха. Тя зацвили от ужас, с широко отворени ноздри и очи, а задните й крака затанцуваха върху глинестата земя.