Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Като накуцваше, тръгна към килера, свали от рафта аптечната и бързо се зае с раната. Прехапа устни — щипеше силно, докато я промиваше, но след като извади стъклото и сложи чиста превръзка, мястото не изглеждаше толкова зле.

Бързо съблече мръсната рокля и я накисна в коритото. Докато се миеше, през цялото време се ослушваше за някакъв шум откъм верандата. Не се чуваше нищо, освен скърцането на люлеещия се стол върху дъските и несвързаният говор на баща й.

Матилда прекоси с накуцване кухнята и отиде в малката стаичка, където спеше. Подпря един стол под дръжката на вратата и се отпусна изтощена на леглото, но нащрек и с широко отворени очи. През затворения прозорец се долавяха звуците на нощта, а през процепите на дъсчените стени се просмукваше мирис на евкалипти, акации, суха трева и пръст.

Тя се бореше със съня, но след дългия кошмарен ден, клепачите й натежаха. Последната мисъл, преди да заспи, бе за майка й.

Шумът бе непривичен и тя се събуди внезапно.

Дръжката на вратата се помръдна и изскърца. Матилда седна на ръба на леглото, като придърпа тънкия чаршаф под брадичката си и видя как столът се поклати.

Нададе вик — нещо тежко разби вратата на трески и събори стола, който се плъзна със стържещ звук по пода. Ръждивите панти пронизително изскърцаха и разбитата врата се затръшна с трясък.

Пълното олюляващо се тяло на Марвин изпълни очертанията на вратата. Свещта хвърляше тъмни сенки около вторачените в нея очи.

Матилда се примъкна в най-далечния ъгъл на леглото. С опрян на стената гръб, тя се сви на кълбо. Ако можеше да стане невидима.

Марвин пристъпи напред, вдигнал високо свещта, и погледна надолу към нея.

— Недей! — Тя протегна ръка, сякаш искаше да се предпази. — Моля те, татко, не ме удряй.

— Дойдох, за да ти поднеса подаръка си, Матилда. — Той пристъпи към нея, като се клатушкаше и се мъчеше да разкопчае колана си.

Матилда си спомни за последния бой, когато катарамата на колана бе оставила дълбоки следи, които седмици наред й причиняваха нетърпими болки.

— Недей! — хлипаше тя, — не с колана. Моля те, не с колана.

Марвин се оригна и свали колана си, като че ли не бе чул нищо.

— Няма да те бия. Не и този път.

Матилда изведнъж спря да хлипа и очите й се разшириха от ужас, когато го видя да разкопчава панталона си.

— Не! — промълви с глух глас, — само не това.

Коженият панталон се свлече на пода и той го изрита настрани. Дишането му бе учестено, блясъкът в очите му не бе породен само от изпития алкохол.

— Винаги си била една неблагодарна кучка — изхриптя. — Е, добре, сега ще ти дам един урок по добро поведение и когато свърша с теб, ще се замисляш преди да ми противоречиш.

Когато Марвин се приближи, Матилда скочи от леглото, но той препречваше пътя й към вратата, а прозорецът бе плътно творен заради комарите. Нямаше къде да избяга, нито кой да помогне. Когато я сграбчи, тя започна да пищи.

Писъците отекваха под стария ламаринен покрив и заглъхнаха в безкрайната тишина на тази вълшебна земя.

Тъмни облаци изпълваха пространството около Матилда. Намираше се в някакъв пашкул, който се носеше свободно. Нямаше нито болка, нито ужас, само безкрайна тъмнина, която я привличаше и ласкаво я обгръщаше.

Въпреки това долавяше звуци, идещи сякаш от друг свят. Петлите кукуригаха, тъмнината изсветля до синкавосива дрезгавина, а първите слънчеви лъчи я разсъниха напълно. Матилда искаше облаците да се върнат, не желаеше да напуска защитената утроба и да се връща обратно в студената действителност.

Слънчевата светлина проникна през облака и огря лицето й. Тя се съвзе, но продължи да лежи неподвижно със затворени очи, като се чудеше, откъде идва тази силна болка, после изведнъж си спомни и мигновено отвори очи.

Нямаше го — но следите по матрака свидетелстваха за деянието му. Наподобяваха гигантска дяволска роза. Червените цветчета бяха разпръснати навсякъде по чаршафа и нощницата й.

Свита на кълбо, Матилда лежеше на пода. Не си спомняше как се е озовала долу, но предполагаше, че е пропълзяла, след като той си е отишъл. Като прогони спомените от кошмарната нощ, тя внимателно придърпа тялото си към стената.

Краката й трепереха и всяка частица я болеше. По нея също имаше кръв — тъмна и засъхнала; миризмата й се смесваше с нечия друга и когато Матилда погледна голото си тяло, разбра откъде идваше тя. Това бе неговата миризма — на мръсното тежко тяло и на грубите настойчиви ръце, на вонящия на уиски дъх.