Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Но той, разбира се, се връщаше. Ежедневието им се промени завинаги.

Матилда се подпря на коритото и погледна през прозореца към кошарите и опустелия двор. Тримата браничари водеха стадото към Уилга, където все още имаше вода и паша. Гейбриъл и другите не се виждаха никъде и тя подозираше, че са се запилели нанякъде. Цареше спокойствие въпреки караницата на малките дългоопашати папагали сред червените евкалипти за насекоми и свиренето на щурците в сухата трева. Искаше й се това да продължи вечно. След като обаче изминаха дни наред без никаква вест от Марвин, тя предчувстваше, че спокойствието й скоро ще свърши.

Като приключи с прането, помъкна тежката кошница към задната част на къщата и простря дрехите. Тук, под сенките на дърветата, бе по-прохладно и се откриваше гледка към ливадите и гробището. Бялата дървена ограда, която го обграждаше, трябваше да се боядиса, около надгробните камъни бе избуяла трева, а дивата коприва почти ги скриваше. Лилави тропически храсти обвиваха дънера на дърво, около което бръмчаха пчели и пърхаха разноцветни пеперуди. В далечината цвърчаха птички. Върху поваления пън се приличаше игуана, после драсна със смъртоносните си нокти и изчезна в гъсталака.

Матилда се отпусна на най-горното стъпало на верандата, като подпря глава с ръцете си. Клепачите й се затваряха, сякаш бе хипнотизирана от омайващата миризма на горещата земя и сухата трева. Потъна в дълбок сън.

Въпреки жегата на Марвин му беше студено. Докато яздеше към Чаринга, яростта от унижението, на което го подложи Етън Скуайърс и лицемерието на собствената му жена се бяха превърнали в силно озлобление.

Прекара нощта на открито. Спа на земята със седлото вместо възглавница, топлен единствено от оскъдния огън насред вледеняващата тъмнина на дивата пустош. Гледаше Южния кръст и дългата опашка на Млечния път, която разливаше лунната си светлина върху земята, като осветяваше червената й повърхност и усилваше сивия цвят на гигантските евкалиптови дървета. Нито частица от тази красота не докосна сърцето му. Настоящето не оправда очакванията, които хранеше през дългите години в окопите. Нито пък отношението към героите от войната. Проклет да бъде, ако се остави едно момиченце да му отнеме онова, което Патрик му бе обещал.

Стана при първите слънчеви лъчи, свари чай в канчето и изяде остатъците от овнешкото заедно с печената на жар питка, която му бе дала готвачката на Караджонг. В късния следобед слънцето бавно потъваше зад планината, която бе дала името на Чаринга, и залезът го заслепяваше.

Той се закашля и се изплю на спечената земя. Аборигените смятаха това място за омагьосано. За тях то бе един каменен амулет, който притежаваше защитна сила, наричаха го Тжаринга. „Е, добре — помисли си с горчивина, — за мен то не крие никаква магия, вече не. И колкото по-скоро се отърва от него, толкова по-добре.“

Той пришпори кобилата и скоро видя решетките на първата порта. Време бе да предяви правата си.

Когато затвори и последната порта, фермата вече се виждаше. Струйка дим се процеждаше от комина, тъмни сенки се разстилаха по двора, докато слънцето бавно се скриваше зад дърветата. Фермата изглеждаше пуста. Не се чуваха удари от брадва, нито шум от кучета и овце, не се виждаха черните фигури на аборигените около колибите. Стригането трябва да бе приключило, а наемните работници и стригачите — отпътували към следващата ферма.

Въздъхна с облекчение. Матилда сигурно е имала достатъчно скрити пари, за да им плати. Почуди се къде ли е новото й скривалище, мислеше, че ги знае всичките, но тази вечер това беше без значение. Време бе да й покаже, че не трябва да се бърка в неща, които не я касаят, по дяволите! Ще я принуди да му каже къде ги крие. Ще я накара да разбере най-накрая кой е господарят — и после ще намери начин да й отнеме Чаринга.

Той разседла коня и го пусна да пасе в ливадата до къщата. Като вдигна с усилие дисагите, заизкачва с мъка стъпалата към верандата и бутна с трясък входната врата. Заешката яхния къкреше на печката, разнасящият се аромат го подсети, че е гладен и червата му закъркориха.

Тишината бе потискаща. Тъмните сенки там, където не достигаше светлината на керосиновата лампа, бяха почти черни.

— Къде си, момиче? Излез и ми помогни!

Едно почти незабележимо помръдване на сенките привлече погледа му. Ето къде беше. Стоеше изправена до вратата на стаята си и го гледаше. Сините й очи блестяха в оскъдната светлина, ореолът на буйната й коса лъщеше под слабите лъчи на залязващото слънце, процеждащи се през капаците на прозорците. Сякаш бе от камък — безмълвна, всевиждаща и осъждаща.