Тамара Маккинли: Последният валс на Матилда

Етън се разсмя, както държеше пурата между зъбите си.

— Не смятам да плащаме за нея, синко. Безсмислено е да се дават пари за нещо, което може да се получи безплатно.

Андрю повдигна глава, ъгълчетата на устните му се разтеглиха в усмивка.

Как? Ще бъде трудно да получим попечителството над имота без съгласието на Матилда.

Етън потри носа си.

— Имам план, сине. Нужно е само търпение, не искам да прибързваш.

Андрю тъкмо се канеше да каже нещо, когато баща му го изпревари.

— Остави това на мен и ти гарантирам, че до пет години Чаринга ще бъде наша.

Матилда беше неспокойна. Тишината в стаята бе потискаща. Знаеше, че баща й скоро ще се върне. Никога не изчезваше за дълго, а вече бяха изминали няколко седмици.

Жегата бе нетърпима дори на сянка. Гъстият червен прах, който бе забърсала наскоро, отново покриваше всичко. Капки пот се стичаха по гърба й и дългата до коленете й рокля залепваше по тялото. Тя свали платнената престилка и я сгъна върху облегалката на стола. От фурната се носеше ухание на заешка яхния. Няколко мухи бръмчаха неспокойно около тавана. Лепкавите ленти, които бе поставила около керосиновата лампа, бяха почернели от насекоми. Капаците и мрежите против комари не помагаха много.

Тя отметна прилепналата към лицето й коса и я прибра в небрежен кок. Мразеше косата си — прекалено буйна и непокорна, — тя само загатваше за рижаво кестенявите коси на майка й.

Матилда бутна вратата с мрежата против комари и излезе на верандата. Горещият въздух трептеше и смесвайки се с прах от предния двор я зашеметяваше. Пиперовите дървета на ливадата клюмаха посърнали, а клоните на плачещите върби край потока бяха провиснали безпомощно към тинестата вода.

— Дъжд — промълви тя. — Няма ли да завали?

Трите стъпала, които водеха към коневръза и предния двор, се нуждаеха от ремонт, къщата беше за боядисване, покривът се разпадаше. Въпреки това, когато заставаше в средата на двора и притвореше очи, тя си представяше как би изглеждала Чаринга, ако имаха средства да я поправят.

Сградата не беше внушителна, но едноетажната постройка беше стабилно изградена върху тухлени колони и добре защитена от пиперовите дръвчета. Покривът се спускаше стръмно към верандата, опасваща къщата от три страни. На северната страна на къщата се издигаше висок каменен комин, капаците и рамките на прозорците бяха боядисани в зелено.

Подземните извори поддържаха пасищата на фермата зелени. Няколко коне пасяха на воля, без да обръщат внимание на рояците мухи около главите си. Сега, след края на сезона, в стригачницата и склада с вълната бе тихо и спокойно, а вълната бе на път към пазара. Трябваше да държат стадото на най-близкото до водата пасище, но ако не завалеше, щяха да загубят още животни.

Докато вървеше през двора, Матилда си подсвиркваше и в отговор иззад къщата се чу скимтене. Показа се тъмна рошава глава, след нея подскачащо тяло с въртяща се опашка.

— Ела тук, Блу! Тук, момче.

Тя го разроши и дръпна косматите му уши. Имаха седем овчарки — най-добрите водачи и пазачи на стада. Баща й не ги пускаше в къщата. Блу беше като останалите кучета, но за Матилда нямаше по-добър приятел от него.

Блу подтичваше до нея, докато минаваха покрай хранилките на кокошките и кошарите. Купчина дърва бяха струпани зад склада, а ясният звънтящ звук от брадва й подсказваше, че помощник-овчарите се трудеха здраво.

— Здравей, миличка! Каква горещина, а? — Пег Райли избърса зачервеното си лице и се усмихна. — Какво ли не бих дала да мога да се окъпя в потока.

Матилда се засмя.

— Давай, Пег, но не мисля, че тинестата вода става за къпане. Защо не отидеш до вира в подножието на планината? Там водата е чиста и студена.

Жената поклати глава.

— Някой друг път. С Бърт трябва да стигнем във Виндула до утре, а ако го оставя да се размотава още малко тук, ще загуби цялата надница в игра на карти с работниците зад бараките.

Бърт Райли пътуваше с каруцата си из цяла централна Австралия и работеше усърдно, но проиграваше спечеленото на комар. Матилда съжали Пег. Година след година тя идваше да работи в Чаринга като готвачка, докато Бърт превиваше гръб в стригачницата. Въпреки това те се отправяха към следващата си работа само с част от припечеленото.

— Не се ли измори да пътуваш, Пег? Не мога да си представя да напусна Чаринга.

Пег кръстоса ръце и като че се замисли за момент.

— Не е лесно да се местиш, но бързо се свиква. Започваш да си мислиш за следващото място. Щеше да е различно, ако с Бърт имахме деца, но не можахме да си родим, затова мисля, че ще бродим от място на място, докато най-накрая един от нас не се строполи мъртъв.