Тамара Маккинли: Последният валс на Матилда

— Патрик О’Конър щеше да се гордее със своята Мери. Тя обичаше тази земя не по-малко от него и благодарение на нея Чаринга е това, което е сега.

Марвин Томас се размърда неспокойно и тя се стресна от заплашителния му поглед.

— Карай по-бързо, де — изръмжа той.

Тя повдигна брадичката си. Майка й заслужаваше прилично изпращане и тя бе решена да й го осигури.

— Когато татко замина на война, някои хора казваха, че мама няма да се справи сама, но те не знаеха колко упорити могат да бъдат О’Конърс. Това е причината Чаринга да е един от най-добрите имоти в областта и аз и татко възнамеряваме и занапред да бъде така.

Тя погледна към Марвин, очакваше потвърждение на думите си, но той я гледаше сърдито. Не се изненада от раздразнението му. Достойнството му бе накърнено от мига, когато се завърна от война и завари жена си да се справя без чужда помощ, а фермата да процъфтява. Скоро след това потърси утеха в чашката. Матилда не смяташе, че смъртта на жена му ще го промени.

Страниците на молитвеника бяха измачкани и изтънели от прелистване. По лицето й се стичаха сълзи, докато произнасяше думите, които отец Райан щеше да каже, ако бе имала време да го доведе.

— Мама се трудеше неуморно. Погреба родителите си и четирите си деца в същото това гробище още преди да е навършила двайсет и пет години. Сега земята я приюти за вечния й сън. Най-сетне и тя ще си отдъхне.

Матилда затвори книгата и в последвалата тишина се наведе и загреба шепа пръст. Пръстта се зарони между пръстите й и меко се разпръсна върху дървения ковчег.

— Почивай в мир, мамо — прошепна тя. — Ще се погрижа за Чаринга вместо теб.

Марвин усещаше жегата и действието на уискито в стомаха си, докато конят му тежко препускаше към Караджонг. Простреляният му крак пулсираше, а ботушите го стягаха. Това още повече влошаваше настроението му. Изминаха две седмици, откакто бе погребана Мери, а той още усещаше присъствието й.

Нейното неодобрение се проявяваше чрез Матилда и въпреки че след нетактичната й реч на погребението я наложи добре с колана, тя все още го гледаше с обичайното презрение на майка си. Изминаха два дена на ледено мълчание, преди да напусне Чаринга и да се отправи към кръчмата в Уолаби Флатс. Там човек можеше да изпие питието си на спокойствие, да поговори с другите мъже и да получи съчувствие и безплатно уиски, както и да се повъргаля в леглото с прислужницата.

Не че имаше какво да хареса в нея, всъщност тя си беше само една стара проститутка, но когато го завладееше похотта, той не придиряше много, а и не бе необходимо да я гледа.

Той се наведе несигурно от седлото, за да завърже последната от четирите порти, водещи към съседната ферма. Слънцето печеше безмилостно, уискито се бунтуваше в стомаха му, а от дрехите му се носеше миризма на вкиснато и пот. Конят се размърда неспокойно и болният крак на Марвин се удари в един кол от оградата. Той изкрещя от болка, почти загуби равновесие и стомахът му не можа да задържи изядената закуска.

— Стой мирно, кранто! — изръмжа той и издърпа рязко юздите. Докато чакаше да отшуми болката, избърса уста в ръкава си. След като повърна, му олекна малко. Нахлупи ниско шапката си, шляпна коня по хълбока и го пришпори напред. Фермата вече се виждаше на хоризонта, предстоеше му важен разговор.

Караджонг се издигаше гордо върху гребена на нисък хълм, защитен от слънцето от редица дръвчета. Под вълнистия ламаринен покрив на верандата беше прохладно и приятно. Къщата беше като оазис сред суматохата и шума на пренаселената овцеферма. Конете пасяха сочна трева в оградената ливада до кладенеца, изкопан от Етън преди няколко години. В ковачницата се чуваха звучните удари от чука върху наковалнята. В стригачницата цареше оживление. Зад оградата овцете блееха и уплашено се бутаха една в друга, когато кучетата ги събираха накуп и ги подкарваха към рампата.

Нищо от това, което Марвин видя по пътя към коневръза не го накара да се почувства по-добре. Земята на Чаринга можеше и да е добра, но къщата беше съборетина в сравнение с тази. Един господ знаеше, защо Мери и Матилда бяха толкова привързани към нея, но това бе характерно за проклетите О’Конърс. Мислеха се за нещо повече от останалите, понеже бяха от първите заселници, което по тези места се смяташе за почти благороднически произход.

„Е — помисли си мрачно той, — ще я видим тази работа. Жените трябва да си знаят мястото. Търпях достатъчно. Никой не може да ми е господар.“