Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Какво искаше Марв Томас?

Етън погледна доведения си син и се усмихна горчиво.

— Ти как мислиш?

Андрю трополеше с ботушите си по лъснатия под, докато двамата вървяха към кабинета.

— Жал ми е за Матилда. Представи си какво е да си принуден да живееш с подобен негодник.

Андрю се отпусна в кожения стол и преметна крака си през страничната облегалка. Етън го погледна с обич. Независимо че беше почти на двайсет и една години, силната жилава снага и тъмните кичури кестенява коса го правеха да изглежда по-млад. Въпреки че момчето не възнамеряваше да обвърже бъдещето си със земята, Етън се гордееше с него като със собствен син. Всяко пени, дадено за английското му образование, си струваше. Той беше отличен ученик, а след дипломирането си щеше да стане съдружник в престижна адвокатска кантора.

— Предполагам, че не можем да помогнем много, татко?

— Това не е наша работа.

Андрю го погледна замислено.

— Когато Мери Томас дойде преди време вкъщи, ти не й каза точно това.

Етън завъртя стола си към прозореца. Марвин се спускаше надолу по пътя, към първата порта. Щеше да му отнеме поне още едно денонощие, докато се прибере в Чаринга.

— Тогава беше различно — промълви.

В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника, който Абигейл бе наследила навремето от дядо си в Мелбърн. Докато Етън гледаше земите си, мислите му го пренесоха към Мери. Да, тя беше различна. Дребна, но жилава и твърда жена, макар да не успя да се пребори с онова, което бавно я разяждаше отвътре. Представяше си я съвсем ясно, сякаш отново стои пред него.

За разлика от студената красота на Абигейл и високият й ръст, Мери беше дребна, с остри черти. Имаше гъста червена коса, която прибираше под овехтяла филцова шапка. Носът й бе обсипан с лунички, а големите й сини очи с тъмни мигли го наблюдаваха, докато се опитваше да укроти черния скопен кон, който не спираше да скача. Когато се срещнаха за първи път, след завръщането й в Чаринга, тя бе побесняла. Оградите бяха паднали и стадата им се бяха смесили.

Той се усмихна при спомена за ирландския й темперамент. Блясъкът на очите й, начинът, по който отмяташе косите си, когато крещеше право в лицето му. Няколко дни разделяха стадата и поправяха оградите. Накрая се помириха, но не можеше да се каже, че станаха приятели.

— Какво е толкова смешно, татко?

Гласът на Андрю прогони спомените и върна Етън към действителността.

— Мисля, че не трябва да се притесняваме толкова много за Матилда. Ако поне малко прилича на майка си, Марв е за окайване.

— Ти харесваше Мери, нали? Защо вие никога…?

— Тя беше омъжена — рязко отвърна той.

Андрю подсвирна.

— Напипах болното място, а?

Етън въздъхна при спомена за времето, когато имаше някаква слаба надежда.

— Ако нещата се бяха развили по друг начин? Кой би могъл да каже какво щеше да се случи? Ако Марвин не се беше върнал така осакатен от Галиполи?…

Недовършеното изречение увисна помежду им. Картини и звуци от войната нахлуха в главата му. Дори и сега, шест години след това, още го спохождаха кошмари през нощта, но той все пак бе извадил късмет. Изписаха Марвин от болницата почти две години след края на войната, но човекът, който излезе оттам се различаваше коренно от този, който през 1916 година се качи наперено във влака. Небрежната усмивка и безгрижието бяха отстъпили място на умората и отчаянието, които го подчиниха на пагубната сила на алкохола.

„Според Мери, пиенето беше само временно спасение — помисли си Етън. — Вината си е само моя. Господ да ми е на помощ.“ Той събра мислите си. Поне докато Марв беше на легло, тя можеше да контролира пиенето му. Но щом се изправи на крака и отново можеше да язди, той изчезваше за седмици и повече, като оставяше Мери да се оправя сама с цялата ферма. Тя бе по-силна, отколкото предполагаше, и въпреки че плановете му претърпяха провал, Етън се прекланяше пред издръжливостта и куража й.

— Да, възхищавах й се. Тя даде всичко от себе си в онези дни. Макар и да ме молеше рядко, аз се опитвах да й помагам, доколкото можех. — Той запали пура и отвори счетоводната книга за вълната. Имаше много работа за вършене, а половината ден вече бе пропилян.

Андрю свали крака си от облегалката на стола и седна на ръба му.

— Ако Марв натрупа още дългове, от наследството на Матилда няма да остане и следа. Тогава след няколко години бихме могли да й предложим да купим земята на много ниска цена.