Тамара Маккинли: Последният валс на Матилда

Сърцето на Матилда биеше до пръсване, докато прекосяваше двора с кофата в ръка. Имаше някаква промяна в баща й, която я плашеше много повече, отколкото избухливият му характер, но не можеше да определи каква точно. Нещо в очите и в поведението му. Не проумяваше новата заплаха, но бе сигурна, че е далеч по-опасна от всичко, което би могъл да й причини с юмруците си.

Стигна до кучешките колибки, забави се с райбера на вратата и този път по изключение не погали кученцата, преди да ги нахрани. Лаят и врявата в кучешките колиби огласиха потискащата тишина около Чаринга, но не достигнаха до обзетото й от тревога съзнание.

Движеше се машинално, докато изсипваше храната в коритата и почистваше паничките. Слънцето залезе зад планината и на небето остана само ярко оранжево сияние. Тук нощите настъпваха бързо и обикновено Матилда ги посрещаше с радост заради спокойствието, което донасяха. Но тази вечер се страхуваше от нощта. Усещането, че всичко се е променило безвъзвратно не я напускаше — не бе за добро.

Докато даваше храна на пилетата, те писукаха и се опитваха да излязат през мрежата. Кучетата динго само това и чакаха. Напоследък бяха загубили доста от по-тлъстите кокошки. Друга напаст бяха змиите, но тя бе безсилна срещу тях.

С неохота тръгна към къщи, като стискаше здраво кофата и се опитваше да преодолее неприятното предчувствие и да успокои силното биене на сърцето си. Баща й я наблюдаваше от верандата. Цигарата му мъждукаше в тъмното.

— Какво правиш още навън? Време е да се прибираш. — Заваленият му говор издаваше, че е пиян.

— Дано си изпил достатъчно, че да изпаднеш в несвяст — тихо промълви тя. Стъпките й се забавиха. Тръпки я побиха от това, което току-що изрече, като че ли чу майка си да говори.

Марвин се бе изтегнал в люлеещия се стол с опънати крака, бутилката с уиски лежеше на гърдите му. Когато Матилда приближи входа, той препречи пътя й с крака.

— Ела да пийнеш с мен.

Пулсът й се ускори, едва изрече:

— Благодаря, татко, не искам.

— Това не беше покана — изръмжа той. — Този път ще правиш, каквото аз кажа. — Ботушът му изтропа силно по пода и той я сграбчи през кръста.

Матилда загуби равновесие и падна в скута му. Опита се да се отскубне, като се гърчеше, извиваше и риташе с крака, но хватката му не отслабваше.

— Стой мирно! — изкрещя. — Ще разсипеш проклетото питие.

Матилда спря да се бори и се отпусна. Реши да изчака удобен момент и след като успее да се отскубне, да се опита да избегне юмруците му.

— Така е по-добре. А сега пий!

Матилда стискаше устни, за да не погълне горчивата миризлива течност, която той насила изливаше в устата й. Не можеше да диша, но не посмя да я изплюе. Накрая успя да избута бутилката настрана.

— Моля те, татко, не искам. Не ми харесва.

Той я погледна с престорено учудване.

— Но това е рожденият ти ден. Трябва да получиш подарък — хихикаше доволно в ухото й, а небръснатите му страни жулеха бузата й.

Дъхът му миришеше на гранясало, смрадта от мръсните му дрехи караше стомахът й да се свива конвулсивно. Не й достигаше въздух, ръката му я притискаше като менгеме, повдигаше и се. Тя преглътна, после пак. Главата й се замая, а стомахът й се разбунтува. Заби нокти в ръката му, в отчаян опит да се освободи.

— Пусни ме! Лошо ми е. Ще…

Стомахът й не издържа и тя повърна. Марвин извика и отвратен я избута от себе си, бутилката се разби на пода. Матилда се строполи върху счупените стъкла, но почти не усети болка. Светът около нея се завъртя, като че ли никога нямаше да спре.

— Виж какво направи! Глупава кучка.

Изрита я с все сила по хълбока. Матилда запълзя слепешком към вратата, търсейки убежище в къщата.

— Ти си същата като майка си — изкрещя, като се олюляваше над нея. — Вие, проклетите О’Конърс, винаги сте мислили, че сте нещо повече от такива като мен. — С нов ритник я запрати към стената. — Време е да те науча на малко уважение.

Матилда се опитваше да стигне до вратата, като не откъсваше очи от него. Той взе нова бутилка и седна на стола.

— Изчезвай! — изръмжа през зъби. — За нищо не ставаш, също като майка си.

Не бе нужно да я подканят за втори път. Като се препъваше, тя тръгна към вратата.

Марвин отпи голяма глътка от бутилката. Избърса уста с ръкава си и я изгледа заплашително, после се засмя тихичко.

— Сега не си вириш носа, а?

Матилда се вмъкна в къщата и затвори вратата зад гърба си. Облегна се, дишаше тежко. Болката в хълбока не беше нищо в сравнение с болката в крака й и след бърз оглед на наранените места, тя разбра защо. Остро парче стъкло се бе забило навътре в бедрото й.