Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Острият крясък на папагал я стресна, но заедно с това закали решителността й. Нямаше да допусне това да се повтори.

Като овладя треперенето, тя се преоблече в чисто бельо и с мъка започна да събира малкото си вещи. Измъкна медальона от скривалището под дъските на пода, свали шала на майка си от закачалката. Взе двете си рокли, полата и блузата и кърпеното бельо. Последното нещо, което взе, бе молитвеникът на дядо й и баба й, донесен Ирландия. Завърза всичко в шала, като остави само кожените си панталони, ботушите и ризата, за да ги облече, след като се измие.

Промъкна се покрай счупения стол, за миг се поколеба, за да се увери, че Марвин още спи, после продължи, като стъпваше внимателно по кухненския под.

Всеки звук и всяко проскърцване в къщата й се струваха стократно по-силни. Шумът можеше да достигне до хъркащия в съседната стая и да го събуди.

Отново спря — пулсът й бе ускорен, кръвта шумеше в ушите й. Когато успя да стигне до вратата, Марвин продължаваше да хърка. Затаи дъх. Ръцете й лепнеха от пот, докато откачваше меха с вода от куката на стената. Беше тежък и, слава богу, пълен. А сега — към входната врата.

Пантите изскърцаха остро — Марвин спря да хърка, простена и изломоти нещо.

Матилда застина. Секундите й се сториха часове.

Марвин продължаваше да мърмори, но после отново захърка. Матилда си пое дъх. Предпазливо бутна вратата с мрежата и изтича по стълбите. Огледа се наоколо и видя, че нито Габриел и племето му са се върнали, нито пък помощник-овчарите. Беше абсолютно сама и не знаеше още колко време ще мине, преди Марвин да се събуди.

Босите й крака вдигаха облаци прах, докато тичаше към потока. Двата бряга, заслонени от плачещите върби, се спускаха стръмно надолу. Тя се плъзна към плитката застояла вода, където не можеше да бъде видяна от къщата.

Водата бе студена, слънцето не бе достатъчно силно, за да я стопли, но това не попречи на Матилда да изтрие от кожата си следите от неговата мръсотия, въпреки натрапчивата му миризма, която щеше да я преследва винаги. Цялата трепереше, докато се миеше. Външно вече бе чиста, но нямаше вода, която можеше да измие петната в душата й.

Избърса се с ризата и набързо се облече. Не се осмели да мине през двора към стаята със седлата и хамутите, защото кучетата щяха да се разлаят и да събудят Марвин. Трябваше да преодолее болката и да язди без седло. Грабна вързопа с дрехите и ботушите и като газеше през потока, се отправи към ливадата зад къщата.

Погледна през рамо. Зад затворените прозорци нищо не помръдваше, единствено хъркането нарушаваше сънливата тишина на утрото.

Задъхваше се, докато се катереше по оградата, за да се прехвърли през нея. Повечето от конете бяха полудиви и с някои от тях би избягала по-бързо, но тя предпочете старата кобила. Кобилата живееше във фермата откакто се помнеше и щеше да се върне обратно, след като я пусне на свобода.

Дивите коне въртяха глави и размахваха опашки, докато обикаляха напред-назад. Матилда се приближи към кобилата на Марвин.

— Шшт, Лейди. Спокойно, момиче. Отиваме да се поразходим — прошепна, докато галеше кадифената й грива.

Лейди притвори очи и тропна с крак, когато Матилда хвана гривата й и бавно се покатери на гърба й.

— Спокойно, миличка. Стой спокойно. — Матилда допря буза и потрепващата й шия, като здраво вплете пръсти в гривата на старата кобила. Лейди бе свикнала с грубите обноски и с теглото на Марвин — не се знаеше как ще реагира на това необичайно поведение, а Матилда не искаше да рискува да бъде хвърлена от гърба й.

Преметна меха с водата на гърба си, а вързопа с дрехите през рамо и пришпори кобилата напред. Отвори портата в края на ливадата и като обикаляше около дивите коне, както правеше с овцете, ги подкара извън ограденото място към обширните пасбища на Чаринга.

Опитали вкуса на свободата, те не можеха да бъдат спрени. Матилда се засмя и пришпори Лейди в галоп. Щеше да мине доста време, преди да се върнат обратно и това щеше да й даде преднина — Марвин нямаше шанс да я настигне без кон.

В просъница му се стори, че чува далечен тътен и се напрегна в очакване на силен гръм и светкавици, придружени от барабаненето на дъжда по ламаринения покрив. Но не се случи нищо. Марвин се размърда и се намести по-удобно на възглавниците.

Веднъж прекъснат, сънят му се изплъзваше и той започна да се върти неспокойно в леглото. Имаше нещо необяснимо в този тътен. Нещо, което не можеше да проумее.

Той се опита да фокусира с размътения си поглед празното легло до себе си. Там също имаше нещо необичайно, но главата го болеше и не можеше да разсъждава трезво, преди да пийне нещо. В устата му горчеше, облиза устни и потръпна от болка, когато докосна дълбока рана, за която нямаше никакъв спомен.