Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Матилда се вкопчи в мятащата се грива и впи инстинктивно стъпала в изплъзващото се тяло на коня.

Летящите копита се стовариха обратно на земята. Гривата се изплъзна изпод пръстите й и тя увисна отстрани на потната напрегната шия. Лейди отново се изправи на задните си крака, за да поднови борбата, и това сложи край на отчаяните опити на Матилда да се задържи върху й. Тя падна върху червената земя.

Лейди се изправи за сетен път на задните си крака, с ужасени очи и оголени зъби, и заудря въздуха с копита. Матилда се мъчеше да си поеме дъх, докато се търкаляше настрани, за да избегне яростните смъртоносни копита.

Като изпръхтя и отметна рязко глава, Лейди се обърна и пропусна в посоката, от която бе дошла. Вдигнаха се облаци прах, земята потрепери от тропота на копитата и Матилда остана далече назад.

— Върни се! — извика с пълно гърло. — Лейди, върни се!

Единственият отговор бяха облаците прах, които бележеха пътя на коня — малко по-късно и те изчезнаха.

Матилда предпазливо опипа краката и ръцете си. Изглежда нямаше нищо счупено, но през дрипавите останки на ризата й прозираха болезнени ожулвания. Затвори очи, за да се съвземе от шока, предизвикан от падането, но при мисълта, че змията е наблизо, се окопити.

Бавно се вдигна на крака, взе меха и вързопчето и за момент остана неподвижна насред тишината. Змията не се виждаше никъде, но това не означаваше, че не дебне наоколо.

— Стегни се! — тихо промълви на себе си. — След целия този шум, тя сигурно е по-изплашена и от Лейди и вече се е скрила някъде.

Матилда нахлупи шапката си, нарами багажа и прецени обстановката. Сиво-сините елипсовидни очертания на планината, наречена от аборигените Тжаринга, вече не бяха толкова далече. Обрасла с евкалипти и борове, Уилга се намираше от другата страна на планината, но Матилда знаеше, че ще трябва да върви още дълги часове, преди да може да зърне фермата.

Пое си дъх и бързо се огледа наоколо. Конят си бе отишъл, а от Марвин нямаше и следа. Матилда изправи глава и пое напред. В полите на Тжаринга имаше вода, а също и подслон. Ако стигнеше там, преди да е настъпила нощта, после можеше да почива.

Мисълта, че Матилда има голяма преднина, всяваше страх и притеснение у Марвин. Той заби шпори в корема на коня и животното ускори ход, пъргавите му крака препускаха безмилостно по твърдата земя. Слънцето беше се издигнало високо и той знаеше, че конят скоро ще се изтощи напълно. Яздеше вече часове наред, а от нея все още нямаше и следа, не се виждаше дори облаче прах от Лейди. Той отпусна поводите на коня и слезе от седлото.

Едно свястно питие би му дошло много добре, но и водата, която носеше щеше да свърши работа. Като надигна жадно меха, той накваси езика си, преди да преглътне. После напълни шапката си и даде на коня да пие. Страните на животното още потръпваха след дългата езда, капчици пот покриваха шията му. Когато и двамата утолиха жаждата си, Марвин нахлупи отново мократа студена шапка и поведе коня напред. Щеше да повърви отстрани в сянката му и когато стигнеха до извора в полите на Тжаринга, можеха да се разхладят и да се напият с вода до насита.

Рояци мухи бръмчаха наоколо, слънцето напипаше грубата повърхност на земята и острите камъни по пътя. В потрепващия въздух над тревистата местност кръжеше ястреб — ленив хищник, тръгнал на лов за плячка. Мрачни мисли терзаеха Марвин. Той не притежаваше неговите очи, които с лекота виждаха жертвата отдалече, а трябваше да измине целия този изморителен път под палещите лъчи на слънцето, за да настигне плячката си, чиито дири дори не можеше да открие. Крепеше го само мисълта как ще я накаже, когато я намери. И страхът, че ще се разбере за деянието му.

Спомените го върнаха в Галиполи — в онази нощ, когато изпълзя от вонящата дупка в земята, която бе погребала толкова много негови другари. Тогава той бе успял да предотврати разобличаването на простъпката си, благодарение на бързите си реакции и на хитростта си.

От месеци се намираше в разгара на бойните действия, а взривовете и експлозиите от турските снаряди ехтяха в главата му дълго след края на обсадата. Той се стряскаше и преживяваше отново всеки гръм и гледка, чийто свидетел бе станал. Непрестанно усещаше миризмата на кръв и барут, а ужасът не го напускаше. Обливаше го студена пот, трепереше от страх в лепкавата кал. Усещането, че е притиснат и няма къде да избяга, го докарваше до лудост.

Марвин си припомни как се измъкна под прикритието на тъмнината, как оцелелите около него простенваха в съня си, притиснали плътно до телата си пушките — единствената им защита. Той тичаше през окопите, като увеличаваше все повече разстоянието между себе си и сигурната смърт. Като преследвано животно, той търсеше някой кладенец, най-сигурното скривалище, където нямаше да го открият и смъртта нямаше да е вече негова спътница.