Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Конете бяха два, но ездачът само един. Отстъпи крачка назад. После още една. Когато очертанията им се избистриха, ужасът се завърна. За нищо на света не можеше да сбърка масивната фигура на гърба на кафявия кон, нито пък тромавите контури на Лейди.

Започна да тича.

Звукът от копитата се засили. Уилга й се струваше невъзможно далече.

Усети прилив на сили, докато бягаше през високата трева, ботушите й се хлъзгаха и тя се препъваше в неравната земя. Шапката й се смъкна и заподскача на гърба й. Не откъсваше очи от блещукащата светлинка на Уилга в далечината — нейното единствено спасение. Трябваше да успее на всяка цена. От това й зависеше животът.

Оглушителният тропот премина в равномерен тръс.

Матилда не смееше да се огледа, но предполагаше, че той е на десетина метра зад нея, дебнеше я, както котка дебне мишка като на шега — предизвикателно, но заплашително. Спъна се отново, хлипаше, трудно й беше да си поеме въздух. Преследвачът чакаше тя да падне. Чакаше да настъпи неговият час. И двамата знаеха, че не може да избяга.

Пасбищата пред нея се простираха безкрай, дългата трева затрудняваше бягството й, неравностите по земята бяха създадени като че ли нарочно, за да я препъват. Въпреки това тя събра сили, за да се задържи на крака и да продължи да тича. Друг изход нямаше.

Равномерното чаткане на копитата я следваше — не я застигаше, но и не преставаше. Приглушеният му злорад смях и дрънченето на сбруите я накара да се затича с все сила.

Фермата вече бе по-близо, Матилда виждаше трепкащата светлина зад един от прозорците. Веднъж да стигне до голото пространство пред къщата, Марвин нямаше да посмее да й стори нищо.

Докато тичаше, тя отчаяно търсеше някакви признаци на живот — знак, че там навън има някой, който ще я забележи. Къде беше Том? Защо никой не й се притичваше на помощ?

Натрапчивият тропот се сля с нейните крачки. Все по-близо й по-близо. Звукът от приближаването му изпълни всичко наоколо, докато не остана място за нищо друго.

Матилда едва дишаше. Сърцето й напираше да изскочи от гърдите, когато кафявият кон се изравни с нея. Пяна излизаше от устата му, мощните му дробове шумно изтласкваха поетия въздух. В следващия момент накъсаният тропот вече беше пред нея.

Матилда се затича в друга посока.

Конят я последва.

Тя отскочи встрани, за да се предпази от тежките застрашителни копита и започна да бяга през тревата зигзагообразно.

Конят се приближи, обутият в ботуш крак на Марвин се измъкна от стремето и я изрита силно.

Ударът по главата й бе зашеметяващ, тя протегна ръце, за да се хване за стремето и да се задържи права. Падаше все по-ниско и по-ниско, земята с нетърпение я очакваше, за да я прегърне в облак от прах и остри камъни.

Едрата фигура на Марвин закри залязващото слънце и надвисна застрашително над нея.

— До къде си мислеше, че ще стигнеш, а?

Матилда погледна през тревата към притихналата пуста ферма. Ако не бе спирала да почива, щеше да успее.

Марвин я хвана безмилостно за рамото и я изправи грубо на крака. В очите му проблясваха искри на садистична наслада, когато я сграбчи за косата и изви главата й, за да я принуди да го погледне. Матилда знаеше, че целта му бе да я накара да заплаче — да го умолява да не я наранява, но тя нямаше да му достави това удоволствие — независимо колко щеше да я измъчва.

Когато заговори с нисък заплашителен глас, тя усети противния му дъх.

— Това, което става в Чаринга не засяга никого. Ясно?! Ще те убия, ако пак се опиташ да бягаш.

Матилда знаеше, че това не е празна заплаха. Той се наведе надолу и без да изпуска косата й, я дръпна още по-жестоко.

— Погледни ме! — изръмжа.

Матилда събра остатъка от куража си и го погледна, без да мига.

— Никой няма да ти повярва. Аз съм герой от войната, ясно ли ти е, имам медал.

Матилда погледна в очите му и й се стори, че там видя нещо друго, освен заплахата. Страх? Невъзможно. Тонът му бе убедителен и в тези няколко секунди тя разбра, че е съвсем сама.

Сидни тънеше в задух и зной. Грациозните бели платна върху новата сграда на операта блестяха срещу железните понтони на пристанищния мост. Тълпи от хора и многообразие от цветове изпълваха кръглия кей, а водата кипеше от плавателни съдове с всякакви размери и форми. Австралия празнуваше, както само тя умееше, тесните улици на разрастващия се град бяха изпълнени с шум и суетня. Джени отиде да види откриването на операта от кралицата не само от любопитство, но и за да запълни още един безкраен ден. Мнозинството хора, които вървяха покрай нея по напечения от слънцето кей, не облекчиха с нищо чувството й на самота и тя се прибра вкъщи — в северното предградие на Палм Бийч веднага след края на церемонията.