Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Стоеше на терасата, уловила се за перилата, с онова дълбоко отчаяние, с което се бе вкопчила в отломките от живота си през последните шест месеца на траур. Смъртта на съпруга и детето й настъпи внезапно, без да има време да се подготви, за да може да каже прощалните думи, с които бе редно да ги изпрати, като повлече всичко със себе си и я остави с празни ръце. Къщата изглеждаше прекалено голяма, празна и тиха. Всяка стая й напомняше за предишния й живот, който нямаше да се върне, нито пък болката щеше да отшуми. Бяха я напуснали безвъзвратно.

Тихият океан проблясваше на слънцето, отблясъците от водите му се отразяваха в прозорците на прелестните къщи, разположени върху хълма с изглед към брега, а ярките виолетови корони на декоративните тропически храсти се накланяха към белите гипсови стени на дома й. Питър ги беше засадил, защото цветът им бе същият като този на очите й. Сега не можеше да ги гледа. Но най-много усилваше болката от загубата смехът на малките деца, къпещи се в плиткото. Двегодишният Бен много обичаше водата.

— Знаех си, че ще те намеря тук. Защо избяга по този начин? Така ме изплаши, Джен.

Джени се обърна, като чу тихия глас на Даян и видя приятелката си да стои на прага. Облечена бе както винаги в кафтан, а тъмните й къдрици бяха прибрани с цветна кърпа.

— Извинявай. Не исках да те изплаша, но след шест месеца уединение, шумът и тълпите в града ми дойдоха в повече. Трябваше да се махна.

— Защо не ми каза, че искаш да си ходиш. Щях да те придружа.

Джени поклати глава.

— Имах нужда да остана за малко сама, Даян. Исках да се уверя…

Не можа да довърши изречението и да изрече с думи напразната надежда, която хранеше всеки път, когато излизаше от дома си, въпреки че знаеше истината, въпреки че видя как спускат ковчезите в гроба.

— Беше грешка. Разбирам.

— Не е грешка, Джен. Само потвърждение на най-големите ти кошмари. С времето болката ще намалее, обещавам ти.

Джени погледна с обич приятелката си. Екзотичните дрехи, крещящите бижута и тежкият грим прикриваха уязвимостта, която тя с всички сили отхвърляше. Джени познаваше Даян от твърде дълго време, не можеше да я заблуди.

— От къде знаеш толкова много?

В кафявите очи на Даян се появи лека тъга.

— Двайсет и четири години опит — каза тя с ирония. — Животът е несправедлив, но ние двете винаги сме оцелявали, така че да не си посмяла да ме изоставиш.

Докато стояха прегърнати, пред очите на Джени преминаха картини от живота им. Бяха се запознали в сиропиталището в Даджара, две малки момиченца, вкопчени в надеждата да открият родителите си — и когато тази мечта бе разбита, те си създадоха друга. После още една и още една…

— Помниш ли първия път, когато дойдохме в Сидни? Имахме толкова големи планове. Как така всичко се обърка?

Даян нежно я пусна от прегръдките си, сребърните й гривни подрънкваха, докато отмяташе дългата кестенява коса на Джени от лицето й.

— В този живот нищо не е сигурно, Джен, Няма смисъл да съжаляваме за това, което ни поднася съдбата.

— Но това не е честно — избухна тя. Най-накрая ядът надделя над мъката.

Изражението на Даян бе непроницаемо.

— Съгласна съм, но за съжаление нищо не зависи от нас. — Тя стисна силно Джени за рамото. — Не се съсипвай, Джен. Гневи се, плачи, викай срещу живота и всичко свързано с него, ако така се чувстваш по-добре, но не се оставяй на мъката да те разяжда.

След спонтанния изблик на искреност, Джени се извърна и се загледа в залива. По лицето й личеше каква борба води със себе си. Би било много лесно да беснее, да плаче и да обвинява, но тя трябваше да съхрани частица от живота, която да може да контролира — това принудено спокойствие беше всичко, което й оставаше.

Даян нави дългите си ръкави, запали цигара и се загледа в лицето на Джени, която очевидно се разкъсваше от противоречия. Искаше й се да можеше да направи или да каже нещо, което да разчупи огромната съпротивителна стена, която Джени издигаше винаги, когато бе наранена. Но от опит знаеше, че тя сама щеше да стигне до подобно заключение, когато настъпи момента. През целия им живот е било така и Даян не виждаше причина да променя каквото и да било.

Мислите й се насочиха към сиропиталището, спомни си тихото самотно момиченце, което рядко заплакваше, независимо колко голяма бе обидата. Джени винаги бе изглеждала по-силната от двете. Не си позволяваше да избухне, да заплаче, да възнегодува срещу несправедливостите в света, но Даян знаеше, че зад тази маска се крие едно нежно, изплашено същество, което познава болката. Как иначе щеше да я подкрепи в онзи момент на ужас, когато й съобщиха, че не може да има деца; как щеше да разбере агонията й, когато Дейвид заведе пред олтара не нея, а онази плодовита фръцла, която бе срещнал в офиса.