Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Довиждане, Анди — казаха и двете в един глас.

С високо вдигната глава и презрително изражение, Анди тресна входната врата на галерията и изтича по стълбите на улицата. Даян погледна към Джени и се изкикоти.

— Господи, колко е досаден! По-лошо е, отколкото да живееш в една къща с неомъжената си възрастна леля.

— Не знам. Нито една от нас няма неомъжена възрастна леля — каза нетърпеливо Джени. — Даян, трябва да поговорим. Трябва да взема някои много важни решения.

Когато Джени извади от чантата си приличащ на документ лист хартия, Даян смръщи вежди.

— Завещанието на Питър? Мислех, че всичко е изяснено.

— Аз също, но нещата се промениха.

Даян я съпроводи до задната стаичка и наля две чаши вино. Запали цигара и седна на пода върху една от възглавниците, които бе донесла от Мароко.

— Защо си разстроена, Джен? Не ти е оставил дългове, нали?

Даян се мъчеше да се досети какво би могло да не е наред.

Доколкото познаваше Питър, едва ли бе задлъжнял. За нея не съществуваше друг толкова организиран човек. Никой не знаеше обаче какво щеше да стане, когато всички тези адвокати и данъчни агенти вземеха нещата в свои ръце, а тя бе наясно, че Питър и Джени имаха финансови затруднения.

Джени поклати глава и се засмя. Извади всички документи от чантата си и ги подаде на Даян.

— Първо ги прочети, после ще говорим.

Даян нави дългите си ръкави и прегледа набързо първите няколко абзаца от завещанието. Всички тези правни формалности затормозяваха клиентите. Когато най-сетне започна да проумява прочетеното, тя зяпна от учудване.

Джени продължи да мълчи, Даян, която до известна степен бе запозната със стоковата борса, беше впечатлена от инвестициите.

— Ще ми се да знаех, че Пит играе на борсата, можех да се възползвам от съветите му.

— Не знаех, че и ти играеш на борсата. От кога?

Даян вдигна погледа си, цигарата тлееше между пръстите й.

— Откакто продадох първата си скулптура. Помогна ми тогавашният ми приятел, който работеше в банковата система. Мислех, че знаеш?

Джени поклати глава.

— Не е ли странно? Въобразяваш си, че знаеш всичко за някого, изведнъж нещо става и на повърхността изплуват какви ли не неща, за които не си и подозирал.

— Не съм ти разказвала и за някои неприлични подробности от интимния ми живот, което не означава, че такива няма, или пък, че крия нещо от теб. — Даян се ядоса на себе си и на Джени. Нямаше абсолютно никаква причина да се чувства виновна, но изпитваше точно това и това я притесняваше.

Джени протегна ръка и измъкна цигарата от ръката й.

— За нищо не те обвинявам, Ди, само изреждам фактите. Нямах и понятие, че Питър играе на борсата. Нито пък, че разполагаме с толкова средства. И точно това ме тревожи. Как е могъл да бъде толкова потаен, когато аз споделях всичко с него? Защо трябваше да живеем на границата на бедността, когато сме имали пари в банката?

Даян не можа да й отговори. Харесваше Питър Сандърс, защото той очевидно обожаваше Джени и малкия Бен. Освен това бе верен на Джени, за разлика от онова невярно копеле Дейвид. Но все пак, винаги бе имала усещането за известно отчуждение към Питър. Някаква преграда, която не можеше да преодолее, и това я правеше по-сдържана към него.

Тъкмо се канеше да каже нещо банално, каквото обикновено се казва в подобни случаи, когато Джени й подаде още един лист.

— Какво е това?

— Изненадата на Пит за рождения ми ден — обясни Джени със спокоен глас. — Не знам какво да правя с нея.

Даян започна да чете. Когато свърши, и двете останаха смълчани. Всичко бе толкова невероятно. Даян разбираше объркването на Джени. Накрая се изкашля и запали друга цигара.

— Не мога да разбера защо изпадаш в паника. Имаш пари зад гърба си, къща без ипотека и овцевъдна ферма на края на света. Какъв е проблемът, Джен? Смятах, че това е всичко, за което някога си мечтала?

Джени грабна документите и се отпусна на ниската възглавничка.

— Кога най-накрая ще купиш свестни столове? — промърмори като придърпа късата рокля върху краката си. — Не подобава на дама да седи по този начин на пода.

Даян се ухили. Хубаво бе, че след толкова време, Джени започва да реагира.

— Ти отбягваш въпроса ми, Джен. Искам да знам…

— Чух те — прекъсна я тя. — Дойде ми като гръм от ясно небе и още не мога да се съвзема. Аз съм богата. Били сме богати. Тогава защо карам стара кола? Защо Пит работеше денонощно? Защо никога не ходехме на почивка и не купувахме нови мебели?