Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Не се страхувам нито от пустошта, нито да пътувам сама, Джон. Отгледана съм в едно сиропиталище в Даджара и цял живот съм се защитавала сама. Знам какво представляват наемните работници във фермите от годините, прекарани в Куинсланд. Те са хора като всички останали: честни, работят много и пият много. Това са хора, които няма да ми сторят зло. Повярвайте ми, Джон. Тук, в столицата, съм изложена на много по-големи опасности. — Тя замълча за миг, за да му даде възможност да проумее думите й. — Питър ми завеща Чаринга, за да мога да се върна към земята. Дивата пустош е част от мен, Джон — там няма от какво да се страхувам.

Пламенната й реч изглежда го убеди.

— В такъв случай ще се свържа с Чаринга и ще уведомя Брет Уилсън, че тръгвате. Ако изчакате малко, ще се опитам да се свържа с него още сега. Не бих искал да тръгвате, преди да съм напълно сигурен, че ще ви посрещнат.

Той повдигна въпросително вежди и Джени кимна в мълчаливо съгласие. „Изглежда се притеснява какво ще стане с мен“ — помисли си тя. Беше му признателна за това.

След четирийсет и пет минути и две чаши слаб чай, той се появи в стаята, като потриваше доволно ръце.

— Говорих с господин Уилсън. Той обеща да се погрижи да ви посрещнат след три дена. Вероятно ще пристигнете привечер и той предложи да останете в хотела, в случай на неочаквано закъснение. Увери ме, че е напълно в реда на нещата, една млада жена да прекара нощта сама на такова място.

Джени се усмихна и стана. Ръката му бе топла, но изразяваше безпристрастност.

— Благодаря ви, че бяхте толкова мил, Джон, а също и за помощта около пътуването.

— Всичко най-хубаво, Дженифър. Мога ли да споделя, че се възхищавам на смелостта ви. Обадете ми се, за да разбера как е минало пътуването и ако мога да направя още нещо за вас… знаете къде да ме намерите.

Джени напусна сенчестата сграда и тръгна надолу по Макгуайър Стрийт с леки, но сигурни стъпки. С нетърпение очакваше бъдещето.

Джени изпитваше смесени чувства при сбогуването си с Даян, която, както обикновено, беше с екзотичен кафтан, тежък грим около очите и прекалено много висящи и звънтящи бижута.

— Вълнувам се, притеснена съм и въобще не съм сигурна, че постъпвам правилно — каза тя. Гласът й леко потреперваше.

Даян се засмя и я прегърна.

— Нормално е да се чувстваш така. Ако не ти харесва, не е нужно да стоиш там, а аз ти обещавам да не правя щури купони в къщата ти.

Тя лекичко бутна Джени назад, когато вратите на влака започнаха шумно да се затварят, а ехото се разнесе из централната гара на Сидни.

— Тръгвай, преди да съм се разплакала и да се е разтекъл гримът ми.

Джени я целуна, намести по-удобно раницата на раменете си и се обърна. Централната гара беше пълна с хора, бягащи от големия град през почивните дни, повечето бяха облечени като нея — с къси панталони, риза, дебели чорапи и туристически обувки. В раницата беше сложила филцовата си шапка, препарат против насекоми, лейкопласт, пособия за рисуване и три комплекта дрехи. Там, където отиваше, не й трябваше нищо повече, а и не възнамеряваше да стои дълго. Достатъчно бе да задоволи любопитството си, както и желанието да се върне към дивата пустош, за да разбере дали ще може да сглоби парченцата от предишния си живот.

Джени помаха за последен път на Даян и потърси мястото си в общото купе. Пестенето й бе навик. Евтиният билет означаваше, че ще трябва да седи през цялото пътуване и че няма да може да се възползва от удобствата на луксозните спални вагони. Джени си имаше оправдание за това решение. По този начин щеше да си прави компания с останалите пътници и може би нямаше да се чувства толкова самотна.

Докато влакът бавно набираше скорост, усети как я обзема вълнение. Как ли изглежда Чаринга? Щеше ли да възприеме дивата местност по същия начин, както някога, когато бе малка? Сега бе по-опитна, по-зряла, и, надяваше се, по-мъдра, разглезена до известна степен от големия град и удобствата, които предлагаше: климатици, магазини, изобилие на вода, сенчести паркове.

Джени се взираше през прозореца в преминаващите покрай нея предградия на Сидни. Старата й кола никога нямаше да издържи подобно пътуване, затова бе доволна, че реши да пътува с влак. Сега, когато се отдалечаваше от всичко близко и познато, й се искаше Даян да е до нея.

Влакът бавно и тържествено излезе от града и навлезе в Сините планини. Сякаш магическа книга с илюстрации разгръщаше пред очите й спираща дъха панорама. Буйни водопади бликаха от величествени и стръмни ждрела към покритите със синьо-зелени дървета долини. Назъбени скали, чиято сурова красота се смекчаваше от синкавите изпарения на евкалиптовото масло, завършваха с остри планински върхове и блещукаха на хоризонта. Между дърветата стърчаха покривите на дървени вили и постройки, разположени сред стръмните склонове върху малки плата, които с нищо не нарушаваха красотата на тази очарователна гледка.