Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Дамският салон е отзад — съобщи съдържателят с тежък балтийски акцент. Той посочи с глава към вратата в далечния край на бара.

Джени последва другите жени. Неприятно бе да те третират като втора категория човек. За бога, та те живееха през седемдесетте. Тя се отпусна в тръстиковия стол и пусна раницата на земята до себе си, без да го прави на въпрос. Дори и в Сидни все още се срещаше дискриминационно отношение към жените. Австралийските мъже не обичаха жените им да посещават кръчмите — за тях това бе нарушаване на реда, с който бяха свикнали от години и те не виждаха защо трябва да го променят. Нещата обаче се променяха и колкото по-скоро, толкова по-добре, мислеше си Джени, като се чудеше дали някога ще им сервират. Умираше от жажда.

В стаята се появи една блондинка. Токчетата й тракаха и оставяха по дъсчения под подобни на татуировка следи. Личеше си, че току-що си бе сложила нов пласт червило, което изобщо не подхождаше на розовите й пластмасови обици и прилепналата оранжева пола. Пищните й форми преливаха над деколтето на блузата, а многобройните евтини гривни около китките й подрънкваха. Бе малко под трийсетте. Джени реши, че е твърде млада, за да е съпруга на съдържателя, но приятелското й държание несъмнено внасяше светлина и жизнерадост в мрачното помещение.

— Вече пих достатъчно бира, благодаря — отговори Джени на предложението. — Чаша сок или чай ще ми дойде добре.

— Дадено. Чаша сок или чай ще отмие праха, нали? — усмихна се младата жена широко и миглите й трепнаха. — Между другото, казвам се Лорейн. Как ти се струва тук?

— Не е лошо, стига да мога да пийна нещо, да се измия и да хапна — усмихна се Джени. Апетитната миризма на печено агне изостри глада й и й напомни, че обедът бе само един далечен спомен.

След няколко минути вече пиеше чая си. Той бе достатъчно силен и горещ, за да възвърне силите й. Лорейн отново изчезна в бара. Джени чуваше трополенето на високите й токчета и грубия й смях. Тя огледа тихата стая. Повечето от жените бяха заспали. Тези, които бяха будни, се взираха безцелно в празното пространство — прекалено уморени, за да водят какъвто и да е разговор. На Джени й се искаше да е при Лорейн. В бара явно бе доста по-забавно.

Мина половин час, преди Лорейн да се появи отново. Едва след като ги заведе в кухнята и им сервира препълнени чинии с месо и зеленчуци, Джени успя да привлече вниманието й.

— Има ли оставено съобщение за мен? Очаквах да ме посрещнат.

Лорейн повдигна изскубаните си вежди.

— Как каза, че ти беше името, миличка? Ще проверя.

— Джени Сандърс.

Последва реакция, която я свари неподготвена.

Усмивката на Лорейн замръзна, а погледът й стана неприятелски и хищен, докато оглеждаше Джени от главата до петите.

— Брет още не е дошъл.

— А има ли направена резервация на мое име?

— Господи, не знам, госпожо Сандърс. Разбирате ли, всичко е заето от новодошлите с автобуса, както и от много други хора.

Джени се вгледа в това лице с широко отворени очи и с престорено невинно изражение. Тя лъжеше — но защо?

— Господин Уилсън каза, че е резервирал стая — настоя твърдо. — Ето потвърждението. — Тя подаде телеграмата, получена от Джон Уейнрайт.

Това не направи никакво впечатление на Лорейн. Тя хвърли бегъл поглед на телеграмата и сви рамене.

— Ще видя дали шефът може да ви вмести някъде, но това няма да е отделна стая. — Тя се завъртя бързо, като опитно балансираше с подноса с празните чаши в ръка.

Останалите жени зашушукаха неодобрително, но Джени вдигна рамене и се засмя.

— Няма проблем. Толкова съм изморена, че бих заспала където и да е.

— Според мен това е възмутително — просъска една жена на средна възраст, облечена в небесносиня памучна рокля. По време на продължителното пътуване Джени бе научила, че се казва госпожа Кийн и че отива към Северните територии на гости на внуците си.

— Ако си платила за стая, тогава е редно да я получиш.

Около масата се чу неодобрително мърморене и Джени се почувства неловко. Не й се искаше да прави скандал, а и със сигурност нямаше да е добре да развали отношенията си с Лорейн, която и без това вече бе изпаднала в лошо настроение. Макар че, само господ знаеше защо — помисли си Джени.

— Сигурна съм, че всичко ще се нареди някак — каза тя тихо. — Твърде горещо е, за да се разправяме, нека изчакаме. Да видим какво ще каже Лорейн.

Пълничката госпожа Кийн постави меката си длан върху ръката на Джени и, като й намигна заговорнически, се наведе към нея и прошепна: