Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Той прибра бързо ръката си, след като се здрависа, но погледът му се задържа върху й по-дълго от общоприетото.

— Мисля, че е по-добре да ви наричам госпожа Сандърс — каза след кратка пауза. — Хората тук обичат да клюкарстват, а вие сте ми шеф.

Джени се изненада. Беше доста необичайно за един австралиец да не се обръща на малко име, дори и да ставаше дума за наемен работник. Нещо в погледа му обаче я възпря и тя не каза нищо, а бързо прибра нещата си.

— Предполагам, че искате да тръгнем веднага?

Той поклати отрицателно глава.

— Не се притеснявайте. Няколко големи бири ще ми дойдат добре. Искате ли да изпратя Лорейн да ви донесе една, докато чакате?

Всъщност не й се пиеше, но след като я принуждаваше да чака, можеше поне да я почерпи с една бира.

— Добре, господин Уилсън. Само да не се размотаваме тук прекалено дълго. Искам да видя Чаринга.

Той повдигна шапката си и Джени можа да зърне за миг черната къдрава коса, преди периферията да покрие отново челото му.

— Не се притеснявайте — каза с топлия си дрезгав глас. — Чаринга няма да избяга. — После влезе в хотела.

Джени се отпусна отново на стола и взе скицника си. Трябваше да привикне към този муден начин на живот, дори да й се струваше трудно.

Възбуденият говор на Лорейн бе последван от тракането на токчетата й по верандата.

— Заповядайте. Една голяма бира. Брет каза, че няма да се бави — победоносно заяви тя. — Вратата с мрежата против комари се затръшна след нея.

— Глупава крава — измърмори Джени над бирата си. Беше студена като погледа на Лорейн. Брет Уилсън по-добре да побърза. Нямаше намерение да седи тук цял ден и да го чака да се наприказва с някаква барманка. Няколко бири щяха да са му достатъчни, а после трябваше да потеглят.

Изпи бирата и се качи горе, за да си вземе раницата. След като си изми лицето и се среши, се почувства по-добре. Това винаги я успокояваше. Косата й блестеше, а настроението й се подобри. Беше готова да се върне долу и да се наслаждава на гледката. Брет беше прав. Чаринга нямаше никъде да избяга, тя също, докато той не реши да тръгнат.

Чашата от бирата още си стоеше на облегалката на стола, където я бе оставила. Очевидно, че Лорейн беше заета на друго място. Джени се усмихна, постави чашата на земята и извади пособията за рисуване. Все още помнеше как си прекарваха с Пит в началото на връзката им. Открадваха всеки възможен миг. Хвърляха се в прегръдките си, неспособни да се откъснат един от друг.

Тя въздъхна. Сексът с Пит й харесваше и сега тази близост й липсваше. Обичаше да чувства тялото му до своето и да усеща забързания ритъм на сърцето му. Разтърси глава, за да отпъди тези спомени и се върна в реалността. Нямаше полза да си спомня за миналото, това й причиняваше само мъка.

Вниманието й привлече стар миньор, който седеше в люлеещ се стол в противоположния край на верандата. Докато нанасяше бързи щрихи върху листа, тя забрави за Брет и Лорейн. Старият мъж бе идеален модел — почти не помръдваше, втренчен в пространството, широкополата му шапка бе отметната назад точно толкова, че да открива лицето му, носещо следите на дългите часове, прекарани на открито.

— Това е много хубаво. Не знаех, че можете да рисувате, госпожо Сандърс.

Джени се усмихна на Лорейн. Може би това беше знак за примирие, след като Брет вече бе в ръцете й.

— Благодаря.

— Трябва да опитате да продадете някоя картина на галерията в Броукън Хил, ако имате намерение да останете тук за по-дълго. Туристите харесват подобни неща.

Джени за малко да каже, че работите й са вече добре познати в Австралия, но се въздържа. Не искаше да проваля опита й за помирение, като се прави на важна.

— Рисувам колкото да минава времето.

Лорейн се подпря на облегалката на стола, докато Джени довършваше рисунката.

— Нарисували сте стария Джо съвсем като истински — каза с нескрито възхищение. — Дори и начина, по който издава напред долната си устна, когато е замислен.

Джени откъсна листа от скицника.

— Щом ти харесва, ти я подарявам, Лорейн.

Очите на Лорейн се разшириха от изненада.

— Сигурна ли сте? Боже, благодаря — по страните й изби червенина, която нямаше нищо общо с ружа. — Съжалявам за… сещате се. Обикновено не се държа по този начин и без това тук няма много жени, срамота е да се караме — каза тя и протегна ръка. — Приятелки?

Въпреки опасенията си, Джени стисна ръката й и кимна.

— Приятелки.

Лорейн изглеждаше доволна, че отношенията им се изгладиха и вниманието й се насочи отново към рисунката.