Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Чао, Джен. Надявам се, че скоро ще се видим.

Брет завъртя ключа в стартера и натисна силно газта, за да заглуши думите й. Лорейн го прегърна здраво през раменете. Той запали двигателя. Решителността в погледа й го отблъскваше още повече.

— До скоро, Брет. И не забравяй, че обеща да ме заведеш на конните състезания в Деня на австралийската армия.

— Няма. Довиждане — изрече той припряно.

Освободи ръката си и включи на задна скорост. За момент си помисли, че тази напаст ще го целуне пред госпожа Сандърс. Лорейн започваше да се държи прекалено собственически и това никак не му харесваше. Включи на първа скорост. Колкото по-скоро се прибереше в Чаринга, толкова по-добре. Там поне знаеше как да се справя с проблемите. Животните бяха много по-лесни за разбиране от жените.

Джени наблюдаваше сцената отстрани с любопитство. „Бедната Лорейн, трябваше здраво да се потруди, за да впримчи този особено мрачен индивид. Дали всички мъже по тези места имат подобно отношение към жените — чудеше се тя, — или просто Брет се притесняваше от нея? Вероятно беше така — реши накрая. Лорейн бе доста настъпателна и това сигурно го смущаваше, особено когато шефката му беше свидетел на цялата сцена.“

Тя се загледа през прозореца към изумителната панорама, която се разкриваше пред очите й и скоро престана да мисли за това. Червено-кафявите кули на термитите стояха изправени по протежение на черния път подобно стражи в пустошта. Коритата на реките бяха пресъхнали и сякаш застинали. Камионетката отскачаше и заплашваше да се преобърне при всеки завой. Светли евкалиптови дървета със сребристи дънери и оклюмали листа се издигаха унило на двайсет метра височина над бледозеления и бледожълтия храсталак. Земята беше с цвят на охра, прошарена с черно, а небето бе широко и невероятно синьо.

„Някой ден — обеща си тя — ще взема камионетката и ще дойда тук да рисувам.“ Но преди това трябваше да се свърже с Даян и да й поръча да изпрати платната и маслените бои.

По време на пътуването тишината бе нарушавана само от воя на двигателя и от драскането на клечката кибрит, когато Брет си запалваше цигара. Джени нямаше нищо против тишината. Това й позволяваше да се потопи изцяло в атмосферата на пустинята. Лекият любезен разговор само щеше да развали това съвършенство.

Над дърветата кръжаха ята екзотични птици. Оперението им бе крещящо и контрастираше на фона на небето. Бели папагали с отровножълти гърди кряскаха, папагалите кукабура издаваха подобни на смях звуци, щурците свирукаха непрестанно. Брет сви от почти незабележимата линия на пътя и пое по подобен път.

Пътуваха вече повече от десет часа, когато в далечината съзря редица от чаени дървета и висока конусовидна скала.

Планината Тжаринга. Аборигените са я нарекли така заради формата й — прилича на каменен амулет. Планината е едно от свещените им места, където се уединяват, когато разговарят с духовете.

Джени стисна силно дръжката на вратата, когато гумите пропаднаха в една особено дълбока дупка.

— Кога ще видя къщата?

Брет се подсмихна.

— След около час и половина. Като стигнем онези дървета, ни остават още около осемдесет километра.

Джени го изгледа удивена.

— В такъв случай колко е голяма самата ферма? Осемдесет километра от дърветата до къщата? Сигурно е огромна.

— Само шестстотин четирийсет и осем хиляди декара. Според тукашните стандарти не е голяма — отвърна той равнодушно, като внимаваше да не мине през някоя дупка.

Джени съжали, че не се бе вслушала по-внимателно в думите на Джон Уейнрайт. Сигурно й бе споменал за всичко и все пак това й идваше като шок, макар че добре знаеше какви огромни участъци земя изграждаха фермерите в сърцето на Австралия.

— Господин Уейнрайт ми каза, че сте започнали работа в Чаринга преди две години. Къде сте работили преди това?

— В Чаринга. Тази Коледа ще станат десет години, откакто дойдохме тук с жена ми. После банката ме назначи за управител.

Джени го погледна с изненада. Досега не бе споменавал за съпруга и Джени бе предположила, че не е женен. „Тогава каква работа, по дяволите, имаше той с Лорейн? Нищо чудно, че се чувстваше неловко в присъствието на Лорейн. — Тя се облегна назад и се загледа замислено през прозореца. Вярно беше, че тихите води са най-дълбоки. Интересно каква ли е жена му?“

— Ето я и фермата Чаринга — точно пред нас — каза накрая тихо той.

Слънцето потъваше зад планината.

Той посочи с глава ниските сгради срещу редицата евкалиптови дървета и Джени долови гордост в гласа му. Когато се приближиха и мястото се показа в целия си блясък, тя разбра защо.