Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Джени се отърси от спомените и се огледа. Време бе да поразгледа Чаринга.

Кухнята бе проста и практична. На стената висяха редица рафтове, на които бяха подредени съдове от различни комплекти. Имаше един хубав сервиз за храна. Редом с няколко паянтови шкафа под прозореца имаше захабена порцеланова мивка върху дървена поставка. Огромна рендосана дървена маса в средата на стаята запълваше доста голяма част от пространството. В ъгъла мълчаливо и мрачно стоеше радио с радиостанция — единствената връзка с външния свят.

Тя застана до масата и се огледа. Кухнята е била разширена, за да се направи кът с тапицирани столове, които гледаха към прозореца към задната част на къщата. На стената имаше рафтове с книги и няколко доста добри акварела.

Като ги разгледа по-отблизо, видя, че повечето от тях изобразяваха полупустинните пейзажи наоколо, но един акварел, на който бе нарисувана Чаринга, привлече вниманието й. Сигурно е бил нарисуван доста отдавна, защото къщата бе по-малка и по-разнебитена, а дърветата по-ниски. Имаше само няколко паянтови бараки в дъното на двора, а плачещите върби край потока бяха фиданки с клони, които едва стигаха до водата.

Джени се вгледа критично в картината. Нямаше подпис и очевидно бе рисувана от аматьор, но все пак в нея имаше някакво причудливо очарование. Художникът, който Джени бе убедена, е била жена, явно е обичал мястото. „Коя ли е била тази жена? — питаше се Джени. — Жената на фермера или жената на някой от овчарите, която е прибавила още малко пари към надницата на мъжа си, или някой пътуващ художник, който се е отблагодарил за храната и нощувката?“

Джени сви рамене. Всъщност нямаше никакво значение, понеже който и да е бил художникът, той несъмнено бе отразил богатата история на този имот.

Джени продължи да разглежда къщата и откри малка баня с тоалетна и душ. Имаше доста примитивен вид, но независимо от това, душът си беше душ и тя не можа да устои на изкушението. Смъкна от себе си напоените с пот дрехи и застана под душа, от който се процеждаше застояла, мътна струя вода и отми от себе си следите от пътуването. Загърна се с чиста хавлиена кърпа и потърси спалнята по тесния коридор надолу.

В момента, в който отвори първата врата, разбра, че бе нахлула в територията на Брет. На пода в безпорядък лежаха купчина ботуши и захвърлени работни дрехи. Леглото не беше оправено и в стаята миришеше силно на ланолин, крем за бръснене и конюшня. Тя огледа бъркотията и се запита дали наистина иска да е в такава близост с този навъсен, непредсказуем човек.

Затвори вратата и се запъти към следващата стая. Прозорецът гледаше към ливадите и задния двор. Стаята бе наскоро изметена и почистена, а някой беше поставил на перваза на прозореца буркан с диви цветя. Този жест на внимание бе дело по-скоро на мама Бейкър, отколкото на Брет.

Краката и таблите на леглото бяха от месинг, а самото легло бе застлано с покривка, изработена в пастелни цветове по метода „пачуърк“.

На пода бе постлан килим, освен това имаше боядисан в бяло гардероб, стол и тоалетка. Джени застана неподвижно в сумрачната стая и се опита да си представи хората, живели някога тук, но единственото, което видя, беше празното легло и единствените звуци, които чу, идваха от двора. Нейната собствена мъка я завладя и тя се хвърли на леглото.

— О, Пит — въздъхна, — да можеше да си тук сега.

Докато разопаковаше багажа и се преобличаше в чиста риза и къси панталони, от очите й се стичаха сълзи и тя пътьом ги забърсваше.

— Просто си изморена, гладна и още не си свикнала с новото място — промълви сама на себе си. — Няма смисъл да се оставяш това да те разстройва.

Започна да подрежда нещата си с пресилен ентусиазъм, но така, че да се почувства като у дома си. Отвори гардероба и от там я лъхна тежката миризма на нафталин и лавандула. Нямаше и следа от дрехи и тя предположи, че мама Бейкър сигурно ги е преместила някъде другаде. „Жалко“ — помисли си тя. Би било интересно да ги разгледа.

Обзе я нетърпение. След като разгледа къщата, излезе на ливадата и се отправи към малкото гробище, което бе забелязала по-рано.

Докато слизаше от верандата и вървеше през високата трева, Джени забеляза, че вечерта вече настъпваше и сенките се удължаваха. Задният двор бе с изглед към пасбището, където под дърветата дремеха няколко коня. Зад бялата ограда имаше участък земя, обрасъл с избуяла трева. Дървени кръстове, обвити с бели лилии и диворастящи цветя маркираха гробовете. „Спокойно място, където членовете на семейството, живяло тук, почиваха в мир. Толкова е различно от огромните безлични гробища в Сидни“ — помисли си Джени.