Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Баща ти ме повика в Чаринга, за да изпратя майка ти според християнските обичаи. Цяло чудо бе, че бе е успяла да ти даде живот, Дженифър.

— Моят ба…? — Джени не можеше да си поеме дъх, главата й се въртеше, а подът под нея плуваше. Това беше някаква лудост. Старецът говореше несвързани неща. — Отче, нещо бъркате — успя да каже със заекване. — Името ми е Дженифър Уайт. Аз нямам нищо общо с Матилда или Фин.

Той отново въздъхна и стисна още по-силно ръката й.

— Дженифър Уайт е името, което са ти дали в сиропиталището. Дженифър Макколи е името, с което си се родила.

Той явно не забелязваше напрежението във въздуха, нито пък можеше да види ужаса, изписан върху лицето на Джени. Тя седна като зашеметена на леглото, сърцето й туптеше отсечено и толкова силно, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите й.

— Ти беше едно малко нещастно вързопче — гладна, лишена от майчино мляко, плачът ти огласяше цялата къща. Бедният ти баща беше с разбито сърце и не знаеше какво да прави.

Той спря да си поеме въздух и тишината в стаята стана почти нетърпима. Джени забелязваше като през мъгла, че Даян стиска силно ръката й. Картини от дневниците се нижеха пред очите й, разкъсваха сърцето й. Отец Райън продължи да говори:

— Погребахме майка ти в малкото гробище на Чаринга. Тя имаше право да бъде изпратена с молитви и светена вода, защото не бе съгрешила нарочно, по-скоро спрямо нея бе извършен грях. Аз останах няколко дена, за да помогна на Фин. Той имаше нужда от подкрепа в този тежък момент от живота си.

Свещеникът замълча, потънал в спомени. Тишината на стаята бе нарушавана единствено от хъхренето в гърдите му.

Горещи сълзи се търкаляха по вцепененото лице на Джени, но непреодолимата нужда да разбере всичко бе по-силна от нея.

— Продължавайте, отче — подкани го тя. — Разкажете ми всичко.

— Фин прочете дневниците. — Той я погледна със слепите си очи и се опита да седне. — Фин беше богобоязлив, добър човек, но четенето на дневниците толкова скоро след смъртта й го подлуди. Това бе най-черният момент в живота му. Много по-жесток от което и да е бойно поле. Той ми разказа всичко. Няма по-ужасна гледка от един опустошен човек с прекършен дух. Нищо не можех да направя, освен да се моля за него.

Картината, предизвикана от тези думи беше непоносима. Джени напрегна всичките си сили, за да се овладее. Ако се оставеше на мъката, нямаше да може да се съвземе никога.

Старият свещеник се облегна на възглавниците, гласът му пресекваше от вълнение.

— Никога преди това не се бях чувствал толкова безпомощен. Разбирате ли, Фин не можеше да повярва, че Бог ще му прости. И точно това го сломи.

Вратата се отвори и на прага застана монахинята с кръстосани ръце и мрачно изражение. Джени я изгледа свирепо — искаше да я прогони — трябваше да чуе края на историята независимо от болката, която й причиняваше.

— Време е да си вървите. Не искам да разстройвате отеца.

Отец Райън изглежда че почерпи отнякъде вътрешна сила.

Той се изправи на възглавниците и изкрещя:

— Затвори тази врата и ме остави сам с посетителите ми!

Строгото изражение бе заменено от объркване.

— Но, отче…

— Нищо, жено. Трябва да обсъдя нещо важно. Сега върви. Върви.

Монахинята ги изгледа с едва потиснат гняв, изсумтя и затвори вратата малко по-рязко от обичайното.

— Тази никога няма да се научи на смирение — промърмори той и хвана Джени за ръката. — Докъде бях стигнал? — Гърдите му свиреха, докато се опитваше да събере мислите си.

Джени не можа да му отговори. Тя бе напълно объркана и не можеше да повярва, че това се случва с нея.

— Финбар те държа с часове в прегръдките си. Надявах се, че това ще му помогне да се успокои, но Матилда му бе оставила писмо, в което му пишеше да те махне от Чаринга и той отчаяно искаше да постъпи правилно.

Свещеникът погали ръката й и се усмихна.

— Той те обичаше много, Дженифър. Надявам се, че това ще ти донесе утеха.

Джени стисна ръката му. Така си помагаха взаимно. Думите му наистина смекчиха до известна степен болката, предизвикана от думите му през последните няколко минути.

— Да, отче — промълви накрая тя. — Мисля, че сте прав. — Тя преглътна сълзите си и седна изправена. — Обаче искам да знам какво е станало после!

Свещеникът въздъхна и една сълза бавно се търкулна по хлътналата му буза.

— Баща ти написа завещание и аз му станах свидетел. Той говори с един от управителите на Австралийската банка в Сидни да учреди попечителство над Чаринга, докато не навършиш двайсет и пет години. После въпреки съветите ми назначи управител в Уилга.