Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Не след дълго нейният въпрос намери своя отговор, когато един силен порив на вятъра повдигна полите на сестра Майкъл и пред ококорените й очи се откриха две мраморни колони от плът, обути в дебели набрани чорапи. Тогава пак бе зашлевена зад ушите като наказание за новопридобитото познание.

Гадна, зла стара кучка. Единственото постижение на сестра Майкъл бе, че успя завинаги да убие у нея любовта към религията. Дори и сега не можеше да влезе в църква, без да се свие като при удар.

— Имате посетители, отче. Не им позволявайте да ви уморяват — каза монахинята, като издърпа възглавниците му и ги смушка набързо, за да бухнат. — Ще се върна след пет минути — предупреди тя и хвърли смразяващ поглед на трите жени.

Джени пристъпи колебливо напред, а Даян и Хелън останаха зад нея. Отец Райън изглеждаше толкова крехък на фона на белите чаршафи и белите калъфки на възглавниците, че Джени вече не бе сигурна, дали постъпва правилно.

Тя хвана нежно ръката му, покрита със сини, изпъкнали вени. По време на пътуването обмисляше как да подходи към тази извънредно деликатна тема и бе решила да кара направо.

— Аз съм Дженифър Сандърс, отче. А това са Хелън и Даян.

Свещеникът повдигна глава и Джени видя, че очните му ябълки бяха замъглени от бели облачета. Обзе я пристъп на нерешителност. Какво ли би могъл да й каже този мъж на преклонна възраст, което тя да не знаеше вече или най-малкото да не подозираше? Той бе твърде стар и не беше редно да го безпокои.

— Дженифър, нали? Е, това вече е нещо — замълча той за момент после тромаво се размърда в леглото. — Ще ми помогнеш ли с тези възглавници? Много са неудобни и от тях ме заболява врата.

Дженифър се усмихна. Отец Райън може и да бе остарял, но ирландската му прямота се бе съхранила. Тя бързо нагласи възглавниците. Нямаше много време. Сестрата скоро щеше да се върне.

— Трябва да говоря с вас, отче — започна тя, — за случилото се с Фин Макколи. Помните ли го?

Свещеникът полежа известно време неподвижно, после обърна към нея сълзящите си очи.

— Как каза, че ти е името?

Джени потисна нетърпението си.

— Дженифър Сандърс, отче.

— Това моминското ти име ли е, дете? — попита тихо той.

Джени направи озадачена гримаса към Хелън и Даян и поклати глава.

— Не, отче. Кръстена съм Дженифър Уайт. Явно списъкът е бил стигнал до „У“, когато са ме приели в сиропиталището.

Старецът кимна и от гърдите му се отрони дълга въздишка, която прозвуча като шумоленето на сухи листа по неравна повърхност.

— Божията воля те доведе точно навреме, мила моя. От много години съдбата ти тежи на моята съвест.

Джени се отдръпна от него. Думите му я изненадаха.

— Защо да тежа на съвестта ви, отче?

Отец Райън затвори очи и въздъхна.

— Беше толкова отдавна. Толкова години мъчение за бедната ти майка. Но всичко започна много преди това… много преди това.

Джени се вцепени. Думите му падаха като ледени късчета право в сърцето й и оставаха някъде дълбоко.

— Майка ми? — прошепна тя. — Какво за майка ми?

Той забави отговора си толкова дълго, че тя се запита дали не е заспал или забравил, че не е сам. Освен това със сигурност я бъркаше с някой друг.

— Старецът се обърка, Джен. Знаех си, че не трябваше да идваме тук. — Даян я потупа по ръката. — Хайде. По-добре да го оставим на спокойствие.

Джени тъкмо се канеше да стане, когато немощният му глас я спря.

— За първи път разбрах, че нещата не вървят на добре, когато дадох последно причастие на Мери Томас и чух предсмъртната й изповед. Тя се бе омъжила за един мъж, но обичаше друг. Детето й не беше от съпруга й.

— Значи няма съмнение, че Матилда Томас е била дъщеря на Етън Скуайърс? — намеси се Хелън.

Старият свещеник насочи замъгления си поглед по посока на гласа й.

— Ни най-малкото. Тя обаче запази тайната до смъртта си. Мери беше силна жена. Същата бе и дъщеря й.

Джени се отпусна. Отецът може би я бъркаше с някого, но поне щеше да научи нещо повече за Матилда и семейството й. Какво значение имаше, дори и да си мислеше, че говори с някой друг?

— Спомням си, когато Матилда и Фин дойдоха при мен, за да говорим за сватбата им. Тогава бяха толкова щастливи. Изпълнени с радост и светли надежди за бъдещето. Това, което стана, беше жестоко. Жестоко и несправедливо, след всичко, което бе минало през главата на Матилда — той замълча.

— Знам какво се е случило, отче. Намерих дневниците й. Кажете ми какво е направил Фин след смъртта на Матилда! — Тя хвана тънката китка и усети пулса му. Той бе неравен, но пръстите му я стиснаха силно.