Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Малко по-късно багажът беше събран, бележката за Джеймс лежеше на масата в салона и трите жени отидоха в огромната кухня, ухаеща на прясно изпечен хляб и печено месо.

Хелън напълни три термоса с кафе и нареди на готвача да направи един куп сандвичи.

— Ще трябва да използваме камионетката ви. Джеймс е взел нашата, а резервната е в ремонтната работилница. Даян, докарай я пред гаражите отстрани на къщата.

Джени последва Хелън навън и трите натовариха отзад в камионетката няколко туби с бензин, две туби с вода, няколко резервни гуми, крик, пушка, лопата и аптечка за първа помощ. Сложиха и една чанта с инструменти, както и различни резервни части.

— Защо са ни всичките тези неща? — учуди се Джени. — Нали Броукън Хил не е чак толкова далече?

— Наложително е да се вземат при всяко излизане от фермата. Може да ни се развали колата, да спукаме гума или да заседнем в пясъка — и тогава ще минат дни, докато ни открият. При наближаващата буря е необходимо да бъдем по-подготвени от всякога. — Хелън се качи в камионетката и зае мястото на Даян. — Хайде да тръгваме.

Джени и Даян се сместиха до нея и трите потеглиха.

— Може и да имаш вид на светска дама — заяви замислено Даян, — но иначе си мъжко момиче.

Лакираните нокти на Хелън проблясваха, когато поемаше по почти незабележимите очертания от един път към друг.

— Тук не е място за срамежливи мимози. Научих го дяволски бързо, когато дойдох за пръв път.

Тя погледна към двете млади жени до нея и се усмихна.

— Забавно е да използваш цялата си съобразителност срещу природните сили и проклетите овце. Не е по-различно от това да общуваш на светско парти с дами, които се събират на едно място и блеят глупаво.

— Колко километра има до Броукън Хил? — попита Даян след около два часа.

— Около шестстотин и петдесет километра. Като стигнем до Бърк, продължаваме все направо по пътя, който върви покрай Дарлинг Ривър до Уилканя, и после поемаме по магистрала 32. Магистралата минава през Броукън Хил и стига до Аделаида.

Джени се загледа през прозореца. Наближаваше обед, но небето бе потъмняло от плътните кълбести облаци. Гръмотевици и светкавици раздираха небето над върховете на Мориарти Рейндж. Струваше й се странно, че животът около нея не спира своя ход — а тя е някак отстрани, изгубена в света на Матилда Макколи, който изведнъж се превърна в реалност.

— Иска ми се да се разрази истинска буря — да завали — каза Хелън, когато стигнаха чакълестия път, водещ към Уилканя. — Тревата е много суха и при надвисналата суха буря всичко ще пламне. — Тя посочи с глава към далечните планини и облаците над тях, които изглеждаха наистина заплашителни.

— Ако се притесняваш и искаш да се върнеш, кажи ни. Ще отидем до Броукън Хил някой друг ден.

Джени се върна към действителността. Чувстваше се виновна, че въвлече и Хелън в това необмислено преследване, но всъщност не искаше да се връщат — не и след като изминаха целия този път.

Хелън откъсна поглед от пътя и се усмихна ведро.

— Караджонг няма да пострада. Преживели сме и по-страшни моменти, а Бог ми е свидетел, че във фермата има достатъчно мъже, които да се погрижат за нея.

Джени долови зад оптимистичното изявление на Хелън нотка на притеснение. Само защото нея самата не я бе грижа какво ще стане с Чаринга, справедливо ли бе да очаква, че Хелън ще зареже любимия си Караджонг при надвисналата буря?

— Сигурна ли си? Още не е късно да се върнем обратно.

— Абсолютно. Аз също съм много заинтригувана. Надявам се само отец Райън да може да отговори на въпросите ти. Чудя се дали не би ми позволила аз да разпитам стареца?

Джени погледна към по-възрастната жена. Дали Хелън не знаеше повече, отколкото даваше вид, че знае? Но реши, че отново дава простор на въображението си и поклати глава.

— Знам какви въпроси да му задам, Хелън. По-добре аз да го разпитам.

За нейна изненада гласът й прозвуча спокойно и овладяно и все пак там някъде, дълбоко в душата й, се таеше страх от онова, което можеше да научи. Последните няколко часа направо откачи и ако не пътуваше с Даян и Хелън в подскачащата по неравния път в средата на пустошта камионетка, щеше да си помисли, че сънува. Но празнините в дневниците на Матилда трябваше да бъдат запълнени — и тя нямаше друг избор, освен да потърси отговори на вълнуващите я въпроси.

Редуваха се зад волана, докато пристигнат в Броукън Хил. Нощта бе настъпила и луната надничаше през носените от вятъра облаци. Вече бе твърде късно за посещения, затова се настаниха в един мотел, вечеряха и се хвърлиха изтощени в леглата.