Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Последва нова въздишка и шум от разлистване на документи.

— Питър дойде при мен няколко години, преди да умре. Беше попаднал на една ферма, Чаринга, и искаше аз да изготвя документите. Изглежда около тази ферма имаше някаква интригуваща история и Питър дълго бе проучвал нещата, преди да се обърне към мен. Щом уредихме документите, той ме помоли да запазя в тайна новата придобивка, докато не дойде времето, когато той самият щеше да ти обясни всичко.

Джени се намръщи.

— Защо ще го пази в тайна, след като историята е била толкова интересна? Нищо не разбирам.

Отсреща отново настъпи мълчание.

— Той знаеше, че ще се разстроиш — дойде тихият отговор.

— Тогава защо е купил проклетата ферма, след като го е знаел? — Тя си пое дълбоко дъх. — Има ли нещо, което не ми казваш?

Отново мълчание.

— От къде си разбрала за семейство Макколи?

Разговорът заприлича на игра на въпроси и отговори. Джени отговори на въпроса с въпрос.

— Питър идвал ли е някога в Чаринга, Джон?

— Доколкото знам, не. Той възнамеряваше да отидете заедно на годишнината от сватбата ви. Тогава щеше да ти разкаже историята на фермата.

— Само че умря, преди да може да го направи.

Джон Уейнрайт се изкашля.

— Смъртта на Питър означаваше, че аз трябва да уредя формалностите около предаването на Чаринга. Той искаше ти да посетиш мястото и да го опознаеш, преди да научиш останалото.

— Да, мога да разбера защо е искал първо да обикна мястото. — Джени погледна към ръката си. Медальонът бе свит в дланта й като змия, която се кани да нападне. — Щом Питър не е идвал никога в Чаринга, откъде е взел медальона на Матилда?

— Попаднал е на него, докато е проучвал Чаринга. Не знам откъде го е взел — отговори бързо адвокатът. — Нека да минем на въпроса за наследството ти: Питър беше най-педантичният човек, когото някога съм срещал. Той се бе подготвил за всяка непридвидима случайност, настояваше да направи завещанието си и да уреди реда на последователност на нещата, в случай че немислимото се случи. Ето защо ме сварваш малко неподготвен. От къде разбра за семейство Макколи?

— Питър е допуснал грешка. Пропуснал е една жизненоважна подробност — не е дошъл първо тук. — Джени си пое дълбоко дъх при мисълта за дневниците. — Какво знаеш за семейство Макколи, Джон?

— Почти нищо. — Тонът му се промени, стана по-остър и на Джени й мина през ума, че нещо не е както трябва. — Били са фермери. Случило се е някакво нещастие и имотът е бил оставен под попечителство на тяхното дете. Нещата са били движени от един от нашите старши съдружници, сега пенсионер, но през годините очевидно е имало връзка между сиропиталището и нашата фирма, съдейки по начина, по който това попечителство е било уредено.

— И как точно Питър е купил Чаринга? Какво е станало с детето?

Мълчанието на Джон продължи толкова дълго, та Джени си помисли, че връзката е прекъснала.

— Джон? Чуваш ли ме?

Той се обади, но звучеше крайно неохотно.

— Питър беше проучил нещата, преди да се обърне към мен. Аз му казах всичко, което знаех, а то не беше много. Детето беше изчезнало, а от манастира не можаха да ни помогнат. Повярвай ми, търсенето беше много продължително. Питър прояви голямо усърдие. Длъжен съм да подчертая, че всичко е направено според правните изисквания. Имотът е твой и само твой.

— Значи попечителството е било анулирано?

— Нещо такова, да. Съжалявам, но повече от това не бих могъл да помогна. — Думите му прозвучаха неубедително. — Питър не ми каза нищо повече.

Джени помисли за момент.

— След като е планирал всичко толкова грижливо, учудвам се, че не е оставил някакво обяснително писмо или бележка — каза с надежда.

— Имаше такова писмо, приложено към първоначалните доументи — отвърна бавно Джон Уейнрайт, — но той го унищожи и каза, че по-добре да чуеш лично от него историята за миналото на Чаринга. Макар да бе планирал всичко много грижливо, той вероятно не е допускал, че няма да може сам да ти разкаже за това.

Разочарованието заседна като буца в гърлото й и Джени бързо я преглътна.

Значи ти никога не си чел писмото и не си запознат със съдържанието му?

— Да. Писмото беше запечатано. Съжалявам, Дженифър. Нищо повече не мога да ти кажа.

— Тогава от мен зависи да открия останалото — каза решително тя. — Благодаря, Джон. Ще се чуем пак — Не изчака той да си довърши изречението и остави слушалката. — Хайде, Даян. Отиваме да видим Хелън.

Даян я погледна с разширени от изненада очи.