Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Защо? Какво общо има тя с това?

— Тя знае къде мога да намеря свещеника — отговори Джени развълнувано, докато си навличаше джинсите и ризата. — Фин сигурно е потърсил помощта му. Убедена съм в това.

Тя си нахлузи ботушите и стана.

— Трябва да разбера какво е станало след смъртта на Матилда. Какво е станало с Фин. И защо никой не знае къде е детето.

Даян я стисна за ръката.

— Помисли си, Джен. Познавам те много добре. Влезе ли ти нещо в главата, ще отидеш дори в ада, за да го постигнеш. Наистина ли искаш да продължиш да се ровиш в тази трагедия?

Джени издърпа ръката си и излезе на верандата.

— Не мога да оставя нещата недовършени, Даян. Съвестта ми не го позволява. Освен това — добави тя, докато се качваше на камионетката и завърташе ключа — не искаш ли да узнаеш края на историята? Не си ли поне малко заинтригувана?

Даян продължаваше да стои на верандата по нощница. Хапеше колебливо долната си устна, но в очите й се четеше любопитство.

— Идваш ли или не?

— Дай ми само една минута — Даян изтича в къщата, като тресна вратата.

Джени нетърпеливо барабанеше по кормилото и през главата й минаваха какви ли не мисли. Отец Райън сигурно е много стар вече. Може и да е умрял или да си е изгубил ума, или пък да се е уединил в някой отдалечен манастир. Само Хелън би могла да й помогне.

Даян отвори със замах вратата на камионетката и се покатери вътре.

— Готова съм — каза задъхано. — Все пак мисля, че си играеш с огъня.

— И преди съм се опарвала — отвърна мрачно Джени и мина през първата от автоматичните порти.

Докато преминаваше през поредицата от порти, Джени съсредоточи цялото си внимание върху пътя, осеян с дупки и коловози. Горещият вятър вдигаше прах, клатеше дърветата, притискаше ги към земята, навяваше суха пръст пред колата, като замаскираше и без това трудния за следване черен път. В главата й се въртяха неканени мисли, от които не можеше да се отърве лесно. Детето на Матилда е било отгледано в сиропиталище, без да подозира произхода си. Джени знаеше какво означава това. Съпреживяваше болката му, защото бе усетила какво е да се чувстваш самотен и изгубен. Това допълнително засилваше решителността й да открие истината. Ако успееше да намери този неизвестен наследник на Чаринга, можеше да живее спокойно до края на живота си.

Когато стигнаха до Караджонг, видя, че мъжете са навън и прекарват останалите овце в ливадите около къщата. От Чарли и Андрю нямаше и следа, инвалидната количка липсваше от верандата, и Джени си отдъхна с облекчение. Етън бе последният човек, когото искаше да види. Макар че той със сигурност знаеше отговорите на повечето й въпроси, едва ли щеше да й ги каже.

Джени и Даян се пребориха с вратите на камионетката и заизкачваха стъпалата към верандата. Джени погледна Даян и натисна звънеца. Стори й се, че мина цяла вечност, преди вратата да се отвори.

— Дженифър? Даян? Радвам се да ви видя. — Хелън, елегантна както винаги, в изгладени широки панталони и безупречна риза, ги поздрави с усмивка.

Джени нямаше време за размяна на любезности. Тя влезе направо вътре и се вкопчи в ръката на Хелън.

— Трябва да намеря отец Райън — каза разпалено. — Той знае отговорите, разбираш ли, а ти си единственият човек, който може би има представа къде да го намерим.

— Чакай малко, Джени. Успокой се и ми кажи какво е станало. Говориш несвързано.

Джени забеляза стреснатото изражение на Хелън и преди да й пусне ръката осъзна, че разчорлената й коса и непривичното й държане само усложняваха нещата. Хелън и понятие си нямаше за дневниците и ужасната тайна на Чаринга. Джени си пое дълбоко дъх и отметна сплъстената коса от очите си.

— Трябва да намеря отец Райън — повтори тя с упорство — и само ти можеш да помогнеш.

По лицето на Хелън пробяга разтревожения поглед.

— Защо, Джени? Какво се е случило?

Джени погледна към Даян и прехапа устни. Сега никак нямаше време за обяснения. Изгаряше от нетърпение да разбере истината.

— Много е сложно — промърмори тя, като пристъпваше от крак на крак, — но е изключително важно да намеря свещеника.

Хелън се вгледа в нея. Джени знаеше, че външното спокойствие на Хелън прикрива притеснението й.

— Елате в кабинета ми — каза тя накрая и хвърли бърз поглед към Даян. — Там ще можем да поговорим.

Джени се обърна рязко при шума от тежките стъпки и въздъхна с облекчение. Беше управителят на Караджонг.

— Старецът спи, а другите са навън да събират стадото — обясни Хелън, сякаш бе прочела мислите й. — Никой няма да ни безпокои.