Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

На сутринта времето бе мрачно и неприветливо, слънцето се бореше да си проправи път през плътните облаци. Вятърът бе отслабнал, задухът и влагата бяха все така нетърпими. Трите не бяха приключили със закуската и вече изпитваха необходимост да си вземат по още един душ.

Старческият дом „Сейнт Джоузеф“ се състоеше от няколко продълговати, бели постройки сред голям, сенчест парк в края на града. Хелън дръпна ръчната спирачка и загаси двигателя.

— Винаги можем да обърнем колата и да забравим за цялата история?

— Няма начин, не и след пътя, който изминахме до тук.

— Добре. Няма проблем — усмихна се Хелън окуражаващо. — Хайде, тогава. Да видим дали старецът може да ни разкаже нещо интересно.

Брет се събуди. Тази тишина му бе добре позната и не предвещаваше нищо добро. Той стана от леглото и погледна навън. Времето бе мрачно и потискащо, в пълен синхрон с настроението му. Въпреки ранния час жегата не се търпеше, а над Чаринга бяха надвиснали заплашителни облаци. Дори и най-лек полъх не разклащаше клоните на дърветата и не разлюляваше сухата трева. Бурята щеше да се разрази всеки момент.

Той взе писмото, написано с голяма мъка предната вечер, и го пъхна в джоба си. То можеше да почака. Първо трябваше да нагледа животните, да провери оградите още веднъж, защото независимо че овцете бяха затворени на двете най-близки до къщата ливади, те щяха да изпаднат в паника още в първите минути на бурята.

Брет запали цигара, погледна към къщата и се намръщи. Нещо не бе както трябва, нещо липсваше. В следващия момент забеляза, че хипарската каравана още стои пред къщата, но камионетката я няма.

— Момчета, някой от вас да е местил камионетката? — провикна се той в бараката на овчарите.

Те поклатиха глави и продължиха да дремят.

Брет погледна отново към къщата. Лампите светеха, пердетата бяха спуснати, нямаше нищо особено, но чувството, че нещо не е наред, не го напускаше.

— Бил, ти и Клем ще отидете днес с конете на ливадите. Джейк, Томас, съберете момчетата и нагледайте животните. Заковете с дъски всички постройки и вижте дали всички машини са прибрани. Накарайте момчетата да проверят дали прасетата и кучетата са затворени добре и докато сте наоколо ги организирайте да разчистят проклетия двор. Има разхвърляни инструменти и други неща, които при първия по-силен порив на вятъра ще отидат чак в съседния щат.

Той остави мърморещите мъже и се запъти бавно към къщата. Връчването на писмото на Джени щеше да е добър предлог, за да се увери, че всичко е наред. Той почука на вратата и зачака.

Рипър започна да лае и да драска неистово по предната врата. Брет почука отново. Досега трябваше вече да му е отворила. Дори ако тя и приятелката й спяха. Рипър вдигаше такъв шум, че би събудил и умрелите.

— Г-жо Сандърс? Джени? Брет е.

Отговор не последва и той реши, че е чакал достатъчно. Чувството, че има нещо нередно, не го напускаше. Той отвори вратата и Рипър се заплете в краката му.

— Какво има, момче? — Брет клекна и погали кученцето по главата, докато се оглеждаше наоколо. Лампите светеха, вратите на спалните бяха отворени, къщата очевидно бе празна. Локвичките по пода говореха, че Рипър от доста време е сам, а от скимтенето му ставаше ясно, че не е нахранен.

Брет отиде в кухнята и отвори една консерва с кучешка храна. Кученцето започна да лапа настървено.

— Горкият малък разбойник — промърмори той. — Ако можеше да ми кажеш какво става тук.

Брет остави Рипър да яде и набързо огледа къщата. Надникна в стаята на Джени и видя бъркотията вътре. Върху неоправеното легло бяха разхвърляни дневниците, по столовете и на пода имаше разпилени дрехи.

— Джени? — провикна се той. — Отговори ми, по дяволите!

Застана по средата на кухнята и прокара ръка по брадичката си. Беше забравил да се обръсне, но това бе най-малката му грижа. В къщата нямаше и следа от жените, конете си стояха на ливадата, логично бе да предположи, че Джени и Даян бяха взели камионетката.

Брет тресна входната врата зад гърба си и се затича към плевнята, от нея към стригачницата, после към кошарите и кланицата. Никой от мъжете не бе взимал камионетката, нито пък бе видял жените да излизат с нея.

— Няма кой друг да е бил — измърмори Брет. — Трябва да се обадя по радиостанцията и да разбера къде са. — Той тръгна към къщата и с всяка крачка ядът му се усилваше. — Глупави патки. Да тръгнат на разходка, когато бурята всеки момент ще се разрази. Господи!

Той нахлу в къщата и вдигна слушалката. „Вероятно е хукнала да гони Чарли. Колкото по-скоро си тръгна, толкова по-добре. Не ми отива да ходя по петите на тази глезла.“