Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Караджонг. Джеймс се обажда. Край.

— Брет Уилсън — отговори лаконично той. Нямаше време за любезности. — Там ли е г-жа Сандърс?

— Съжалявам, приятелю. С жена ми са отишли по някакви задачи до Броукън Хил. Оставили са бележка, докато съм събирал стадото. Край.

Брет стисна микрофона. Това беше възможно най-глупавото, лекомислено и тъпо нещо, което можеха да направят!

— Имаш ли представа, кога ще се върнат? Край.

— Знаеш какви са жените, приятелю. Като тръгнат по магазините, може да се бавят със седмици. Между другото как са нещата при вас? Тук бурята ще се разрази всеки момент. Край.

Брет овладя гнева си.

— И при нас е същото, приятелю. Предполагам, че скоро ще връхлети — от доста време се кани. Край.

— Тази ще е доста страшна. Добре, че жените не са тук. Ще кажа на Джени да ти се обади, когато се върне. Край.

— Да, добре. Всичко добро, приятелю. Край на разговора. Изключвам.

Брет закачи микрофона и включи радиото на програмата за времето. Новините бяха лоши. Суха буря се бе извила на югоизток и се придвижваше с бясна скорост към тях. Нищо друго не можеха да направят, освен да заковат вратите и прозорците с дъски и да чакат.

Той повика Рипър и излезе навън. Джеймс беше прав за едно нещо. По-добре, че жените ги нямаше. Само това му липсваше — две ужасени, залепени за него жени, когато помощта му бе необходима на друго място. Всъщност не можеше да пренебрегне мисълта, че не би имал нищо против Джени да е залепена за него — по-скоро би му харесало.

— Стегни се, Брет Уилсън — промърмори ядосано той. — Престани да се маеш и се хващай за работа.

През следващите три часа Рипър ходеше навсякъде след него, докато Брет организираше мъжете и проверяваше дали всичко е прибрано. Кученцето се чувстваше изгубено без Джени и Брет много добре го разбираше.

Час по час той ходеше до къщата, за да чуе прогнозите за времето, следеше съобщенията на другите фермери за щетите от бурята и мислено чертаеше пътя й. Тогава чу думите, от които най-много се страхуваше.

— Избухнал е пожар и върви право към нас. В момента е на около осемдесет километра от Нула Нула и се придвижва много бързо. Имаме нужда от помощ.

Джени слезе от камионетката след Даян и погледна към редицата от възрастни мъже, седнали в сянката на верандата.

— Дали някой от тях не е отец Райън?

Даян сви рамене.

— Може би. Знам само, че изглеждат ужасно самотни и изоставени в тези люлеещи се столове. Предполагам, че сме първите посетители, които стъпват тук от години.

Когато минаха през входната врата и влязоха в преддверието, Джени погледна Даян. Имаше кошмарното усещане, че и преди е била тук. После осъзна, че то бе предизвикано от миризмата на паста за полиране на дърво и белина, които й напомняха за сиропиталището във Валуна. Разпятието на стената и малката статуетка на Мадоната с младенеца я върнаха към спомените от детството — пребледнялото лице на Даян говореше, че и тя изпитва същото.

Шумът от удрящите се едно в друго зърна на броеница я накара да се обърне към излизащата иззад една лъскава врата монахиня. Самообладанието й почти я напусна и Джени сграбчи ръката на Даян за подкрепа.

Когато погледна лицето на монахинята, Джени видя, че това не беше сестра Майкъл — но би могла да е нейна близка роднина. Висока и строга, с бяла забрадка, която подчертаваше издълженото й лице. Ръцете й бяха скрити от широките ръкави на расото. Монахинята ги посрещна с нескрита враждебност.

Хелън изглежда не бе впечатлена.

— Дошли сме да видим отец Райън — каза хладно тя. — Разбрах, че отец Дънкан ви е уведомил по телефона за нашето посещение.

Монахинята не й обърна внимание и отправи студените си, пронизващи очи към Даян и Джени.

— Не мога да позволя отец Райън да бъде безпокоен от посетители — изсъска злобно. — Той има нужда от почивка — Тя ги огледа с високомерно изражение. — Пет минути. Само толкова мога да ви разреша. — След това се завъртя на пети и пое напред по дългия коридор.

Джени и Даян си размениха ужасени погледи и тръгнаха след нея. Тя беше въплъщение на сестра Майкъл и те бързо бяха сведени до две малки момиченца, които се вцепеняваха от нейната жестокост.

Джени вървеше след монахинята, чиито поли метяха със свистене пода и си спомни за времето, когато беше петгодишна. Тогава се чудеше дали монахините изобщо имат крака или се придвижват на колела, защото те се плъзгаха без всякакво усилие по силно излъсканите подове. Само че когато попита, получи силен шамар през лицето и беше наказана да се покае, като каже две молитви и три пъти изрецитира „Аве Мария“.