Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Хвана, фино изработеното сърце, опипа инициалите на задната страна и замръзна. Затаила дъх, отвори мъничкото капаче и погледна двете снимки — разбра, че няма никаква грешка.

Медальонът на майка й бе изчезнал по мистериозен начин преди години, но сега се появи отново в Чаринга, за да я преследва.

Матилда се изправи на крака и усети тежестта на бебето в корема си.

— Това е невъзможно — промълви тя. — Невъзможно.

Тишината я притисна. Денят помръкна, стори й се, че чува гласа на Пег.

„Бебето ти умря. Бебето ти умря. Бебето ти умря.“

Матилда си запуши ушите и излезе от стаята, като залиташе. Краката й сами я поведоха към неизбежното пътуване, което не искаше да предприема, но знаеше, че е длъжна да направи — през кухнята и навън на верандата. Същият кошмарен път бе извървяла и преди години, кошмар, от който още не се бе събудила. После навън на двора и през бялата вратичка на гробището.

Падна на колене в мократа трева и погледна малкия мраморен кръст, купен с първите спестени пари. Роклята прилепна по тялото й като нейна втора ледена кожа. Тя започна да разравя пръстта с ръце, без да забелязва нищо около себе си, като шепнеше една отдавна забравена молитва от детството си.

— Света Богородице, ти, благословена сред всички жени, моли се за греховете ми.

Ръцете й работеха бързо, разравяха тежката, мокра пръст, хвърляха я настрани, докато не стигнаха до малкия грубо скован ковчег.

Фин беше на двайсет и четири години. Фин беше на двайсет и четири години.

Тази мисъл не излизаше от главата й, докато се молеше безгласно:

— Света Богородице, моли се за нас. Прости ни. Моля те, Господи, прости ни!

Дъждът и сълзите я заслепяваха, докато се мъчеше да изрови сандъчето. Зарови пръсти в калта, сграбчи грубите дървени ръбове, като се бореше да го измъкне от лепкавата пръст, която сякаш не искаше да го пусне.

Матилда не обръщаше внимание на режещата болка в корема и изпочупените нокти. Не забелязваше треските и дъжда. Трябваше да се увери с очите си, да разбере какво е заровено в гроба преди двайсет и четири години.

Ножът за рязане на писма се мушна между ръждясалите пирони, чу се страшно изскърцване, разлетяха се трески и капакът се отвори. Матилда погледна вътре.

В сандъчето нямаше нищо друго, освен една голяма тухла.

Тя седна на земята с ковчежето в скута. Онемяла. Мъртва за всичко наоколо. Само ако дъждът можеше да отмие ужасния грях, който бе извършила. Да можеше да се слее със земята и да изчезне. Да можеше да не чувства нищо до края на живота си и да потъне в забрава.

За съжаление това не можеше да стане, защото силната болка, която я стискаше като в менгеме, започна да приижда на вълни и накрая те я извадиха от унеса й и я принудиха да се раздвижи. Без да изпуска малкия ковчег от прегръдките си, тя започна да пълзи към къщата. Невинното й детенце идваше на бял свят и тя не можеше да го спре.

Джени остави дневника да падне на земята, без да обръща внимание на сълзите. През цялото време е имала право. Чаринга е прокълната. Нищо чудно, че духът на Матилда витаеше в къщата. Нищо чудно, че валсът зазвучаваше всеки път, когато обличаше роклята.

Седна на леглото, потънала в скръб по Матилда и Фин, и стисна медальона, който висеше на врата й. Матилда сигурно е умряла, но какво е станало с Фин? Хлипанията изведнъж престанаха. Ами детето? Истинският наследник на Чаринга.

Тя изтри сълзите от лицето си. Трябваше да намери отговор на въпросите си. Фин нарочно е оставил дневниците на Матилда. Искал е да бъдат прочетени.

— Но от кого? — прошепна тя. — Дали не си се надявал, че вашето дете ще намери някак пътя към Чаринга и ще разбере истината?

— Сама си говориш, а? Май нещата не вървят на добре?

Гласът на Даян я изтръгна от мислите й. Тя си издуха носа и се опита да се успокои. Знаеше, че лицето й е пребледняло, а клепачите подути.

— Какво има? — Даян седна на леглото до нея и я прегърна през раменете.

— Матилда се е оженила за Фин. — Гласът й трепереше и очите й отново се напълниха със сълзи.

Даян сви рамене.

— И какво от това? — Тя хвърли един проницателен поглед към Джени и се усмихна широко. — Не ми казвай, че изведнъж си станала сълзлива и сантиментална. Джен, ти ме изненадваш?

Джени се отдръпна.

— Ти не разбираш — каза дрезгаво тя и се опита да изтрие бликналите сълзи. — Фин е бил син на Матилда.

Тъмнокафявите очи я погледнаха с изненада. После Даян подсвирна леко.