Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Като отваряше горното чекмедже, нещо издрънча, после се чу шум от падане на предмет. Каквото и да бе това, Фин очевидно го бе забравил. Сега то падна под дъното на най-долното чекмедже.

Тя извади едно по едно всички чекмеджета и ги остави настрани на пода. Коленичи и като сумтеше и пуфтеше, мушна ръка и заопипва прашното дъно. Големият корем й пречеше да надникне вътре.

Пръстите й напипаха нещо хлъзгаво и студено. Приличаше на тенекиена кутия. Тя я измъкна и задъхана започна да я разглежда. Беше дълга кутия от маслени сладки, изрисувана с шотландско каре и герба на Шотландия.

Матилда я разклати и отвътре нещо се плъзна и задрънча. Заинтригувана, тя мушна ножа в цепката под ръждясалия капак.

Вместо сладки вътре имаше няколко писма, изрезки от вестници и снимки. Тя остави писмата и заразглежда снимките. На едната Фин стоеше пред къщата в Миндър, усмихнат и горд в ученическата си униформа.

Матилда се усмихна и целуна снимката. Как щеше да го дразни, когато се прибереше в къщи. Тези колене!

Погледна втората снимка и бебето в корема й ритна силно. На нея Фин стоеше между двама души, които тя не можеше да обърка с никои други.

— Това е невъзможно — възкликна тя.

После отвори очи и прочете некролозите във вестника. Вярно беше.

И все пак в това нямаше никакъв смисъл. Откъде Фин би могъл да познава Пег и Албърт Райли, когато е бил ученик? Нали двамата бяха заминали за Куинсланд?

Лицата им се замъгляваха и после отново се проясняваха, докато в мислите й се рояха най-невероятни предположения. Спомняше си гласа на Пег и последните думи, които чу от нея. Те ечаха в главата й, изпълваха стаята, къщата, носеха се над ливадите, летяха през годините.

Тя обърна снимката, но не можеше да прочете надписа — не можеше изобщо да се съсредоточи. Не желаеше да го чете — искаше да върне времето назад — да забрави за снимката. Тя не можеше да съществува. Не и тук в Чаринга. Не и в скрина на Фин.

— Не. — Тя си поемаше дъх. — Не, не, не.

Въпреки желанието си да забрави за надписа върху гърба на снимката, той я привличаше.

„На добър час, сине. Мама и татко.“

Матилда преглътна с мъка и се насили да мисли логично. Вероятно бе някакво съвпадение, тя просто прекаляваше с драматизма. Пег и Албърт са си родили собствено дете, сменили са си имената и са се преместили в Тасмания. Разбира си, че беше така. Съвсем логично.

Гласът на Фин прозвуча в главата й.

„Мама ми каза, че съм бил осиновен. Това обяснява защо баща ми никога не е показвал, че ме обича.“

— Това нищо не означава — промълви Матилда в тишината на стаята. — Те са го осиновили в Таси. Чиста случайност е, че е дошъл точно тук.

Тя седна на пода в детската със снимката, прилепена до гърдите й, и се опита да се успокои. Само си въобразяваше разни неща. Жените в нейното състояние често проявяват разни странности.

Погледът й падна върху купчината писма. Тя ги прегледа набързо и видя, че повечето са от приятели, бойни другари, фермери и търговци на коне. Матилда започна да вярва, че наистина се е объркала.

После намери писмото от Пег.

Беше написано нечетливо и неграмотно, очевидно предназначението му е било да бъде прочетено след смъртта й. Думите заиграха пред очите на Матилда, техният смисъл достигаше до съзнанието й с неумолимостта, с която се забиваха пироните в ковчег.

„Скъпи сине,

Това е най-трудното писмо, което някога съм писала, но ти трябва да научиш истината и сега, когато мен ме няма, надявам се, ще ми простиш за това, което направих. Поемам цялата вина, баща ти няма нищо общо с това — съдбата ми предложи тази възможност и аз я използвах.

Майка ти беше дете, когато ти се появи на бял свят, без бъдеще и без мъж, който да се грижи за нея. След като те роди, тя се разболя и когато те поех в ръце, знаех, че не мога да те оставя.

Аз те откраднах, Фин. Взех те от онова онеправдано дете и ти дадох най-доброто, на което бях способна, защото знаех, че тя няма да може да се грижи за теб, дори и да искаше — а аз се съмнявах, че тя би искала. Променихме фамилията си на Макколи, но ти няма да намериш никакви документи и по-добре да не знаеш откъде си. Тя мисли, че си умрял при раждането, Фин. Господ ще ми прости за лъжата. С Бърт не можехме да имаме деца и когато те видях, разбрах, че така е било писано да стане.“

Матилда почти онемя от шока и ужасът се върна с пълна сила. Ръцете й се отпуснаха безсилно надолу, удариха се в кутията и нещо блестящо изпадна на пода.

Тя го вдигна и го остави да се люлее като махало на слънчевата светлина. Златото и емайлът блестяха, докато гледаше като хипнотизирана.