Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Е, това се казва новина — въздъхна тя.

Джени вдигна дневника и го подхвърли към Даян.

— И това не е всичко, Даян. Те са имали дете. Питър не е имал права над Чаринга. Нито пък аз. — Тя смачка носната си кърпичка на топка и с треперещи ръце свали медальона от шията си. — Дори това не е мое. То е било на Матилда, а преди това на майка й. Нищо чудно, че духът й ме преследва от деня, в който взех дневниците.

Даян не обърна внимание на дневника.

— Това са глупости, Джен. Питър е имал пълното право да купи фермата, след като е била обявена за продажба. Детето сигурно не я е искало. И кой може да го вини, със семейна история като тази? Хайде, стегни се. Не се оставяй всичко това да те извади от равновесие. Тези дневници само те разстройват и разпалват и без това развитото ти въображение.

Джени поклати глава, замислена над думите на Даян. Нещо не беше наред. Имаше толкова неизяснени моменти и след като се чувстваше така съпричастна с Матилда, трябваше да доведе нещата докрай и да разбере цялата истина.

Тя грабна дневника, отвори на последните страници и го подаде на Даян.

— Прочети това и ми кажи какво мислиш.

Изражението й явно убеди Даян, че няма смисъл да спори с нея. Даян започна да чете. Когато свърши, затвори тетрадката и остана смълчана. Джени почти загуби търпение.

— Мисля, че цялата история е твърде трагична и трябва да бъде погребана — каза накрая тя. — Детето може да е умряло или пък да е решило да продаде Чаринга. Нека не правим драма от това. Що се отнася до медальона… — Тя го взе от Джени и опипа финия филигран. — Питър вероятно го е намерил тук, когато е уреждал покупката на Чаринга и е решил, че ще го харесаш.

Джени започна да се дразни от думите на Даян.

— Не можеш ли да разбереш? — избухна тя. — Дневниците са били оставени нарочно. Така трябва да е било — пое си дъх тя. — Ако детето е живо, защо ще ги оставя тук? Защо не ги е унищожило?

— Джен — каза предупредително Даян, — не се забърквай отново в тази каша.

Джени стисна ръцете й, искаше й се да накара Даян да погледне на нещата от друг ъгъл.

— Ами ако детето е живо и не знае истината? Представи си, че Фин е оставил тук дневниците, защото е знаел, че то ще се върне някой ден? Тогава какво?

— Това са само предположения — рязко отговори Даян.

Джени грабна медальона и тръгна към вратата.

— Ще видим тази работа.

— Къде отиваш? — Разтревоженият глас на приятелката й я настигна по коридора.

— Да се обадя на Джон Уейнрайт — провикна се тя през рамо.

Даян се втурна след нея и я дръпна от телефона.

— Каква ще е ползата от това, Джен? Не рови повече в миналото. Радвай се на Чаринга, на медальона и на историята, която ти се удаде да прочетеш. Наслаждавай се на живота. Всички стари бижута си имат история. В това им е чара. Само че старите дневници трябва да бъдат оставени там, където им е мястото. В миналото Джен, ти нищо не можеш да промениш. Стореното сторено.

— Даян, аз трябва да узная какво е станало с хората тук? Трябва да разбера как така Питър е могъл да купи Чаринга. Дължа го на Матилда.

Тя се извърна и докато чакаше да я свържат по телефона, чу Даян да казва:

— Ако аз не мога да те накарам да разбереш, как ли ще успее Джон Уейнрайт да го направи?

Джени стисна слушалката, когато чу познатия британски акцент от другата страна на линията.

— Джон? Дженифър е.

— Здравей, скъпа моя. Какво мога да направя за теб?

— Как и защо Питър е купил Чаринга?

— Нали ти обясних миналия път? — кротко отговори той.

— Джон — започна решително Джени, — знам за Матилда и Фин Макколи и нося медальона на Матилда. Медальонът, който Питър ми подари за миналата Коледа. Медальонът, според неговите думи, бил свързан с подаръка за рождения ми ден. Сега искам да знам как Питър е попаднал на Чаринга и медальона и какво се е случило с човека, който е трябвало да наследи фермата?

— А. — Отсреща настана дълго мълчание.

Джени погледна Даян и двете допряха глави до слушалката. Въпреки горещината в кухнята, тя почувства, че й става студено и макар че бе нетърпелива да научи още подробности, нещо като че я караше да прекъсне разговора.

— Какво има, Джон? Какво е това, което не искаш да ми кажеш?

От другата страна се чу въздишка и шумолене на хартия.

— Това е една дълга и объркана история, Дженифър. Може би е по-добре да дойдеш в Сидни, за да ти обясня?

Тя почти се засмя на нотката надежда в гласа му.

— Предпочитам да ми го кажеш сега, Джон. Все пак не би могло да е чак толкова заплетено.