Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Матилда лежеше на рамото му, премаляла и доволна като котка, която се припича на слънце. Ръката му се спусна надолу по гърба й и проследи извивката на талията й и хълмчето на ханша. Дори сега, след отмалата от преживяното, ръцете му продължаваха да я възбуждат.

— Обичам те, г-жо Макколи — прошепна той.

Първото впечатление на Матилда от Тасмания я порази. Досега не бе обръщала внимание на тази част от Австралия. След пристигането на Фин в Уилга тя бе погледнала на картата къде е Тасмания, но сега от палубата видя, че мъничката точица на картата не можеше да побере планинската верига, която се простираше на хоризонта.

Девънпорт се състоеше от тихо пристанище и град, който се гушеше между Мърси Ривър и Бас Стрейт. Черни скали и жълт пясък ограждаха бреговете, където дървета с буйни листа хвърляха сянка върху зелени туфи трева, а в долините и по хълмовете стърчаха малки дървени къщички.

Всичко бе ярко обагрено — прелестните цветя, дъсчените покриви и тучните поляни. Матилда би останала тук с удоволствие, но Фин имаше собствена програма, а и тя също нямаше търпение да види мястото, където е израснал, затова наеха кола и се отправиха на юг.

Миндър се намираше сякаш накрая на света и й напомни за дома. Разстоянията между фермите обаче, бяха много по-малки, тревата — малко по-зелена, а цветовете по-нежни. Липсваха й единствено ятата птици, дразнещите викове на дребните папагали с дълги опашки и на розово-сивите папагали; смехът на папагалите кукабура.

Фин й посочи една малка дървена къщичка, която се издигаше върху нисък хълм и бе заобиколена от обрасли с трева поля. Изглеждаше твърде малка за голямото семейство, което я обитаваше, и тя се зачуди защо не са я разширили.

— Вероятно нямат пари — обясни Фин. — Повечето от собствениците на имоти в Таси притежават земя, но не и пари. Те нямат представа за стойността на наследството си, защото се интересуват единствено от земята.

Той се усмихна.

— Също като техните братя по съдба в Нов Южен Уелс.

— Не всички — отвърна тя с престорена строгост. — Знам точно какво притежавам и нямам намерение да стигам отново до просешка тояга.

Той се разсмя и я прегърна.

— Хайде. Ела, да ти покажа училището, където съм учил.

Те разгледаха къщата, в която се помещаваше единствената стая на училището, и всички тайни детски скривалища. След това пропътуваха трийсетина километра до градчето, където той й показа киното, сладоледената сладкарница и дългото скалисто заливче, в чиито ледени води бе плувал като малък.

Някои области от Тасмания бяха съвсем различни от пустошта и Матилда понякога забравяше, че това е една и съща страна. Тревата тук бе сочна и предимно зелена. Отвсякъде се извисяваха планини, езерата бяха огромни и се простираха величествено в долините. По дърветата зрееха хрупкави червени ябълки и меки плодове; полета с лавандула и макове се поклащаха под топлия вятър.

Скалисти зъбери бдяха над югоизточния бряг, стръмни скали хвърляха сянка върху просторните плажове, толкова бели, че чак заслепяваха очите им. Водопади се спускаха от голяма височина към долините, покрити с тропическа растителност. Уединените заливи, пълни с жужащи насекоми, сънливо отпуснати в горещината, бяха идеално място за влюбени, където можеха да поплуват и да полежат под слънчевите лъчи. Около тях, докъдето поглед стига, имаше евкалиптови и борови гори. Любопитният тасманийски дявол, птицечовката и вомбатът бяха срамежливи създания и можеха да се видят само, ако наблюдателят проявеше безкрайно търпение и знаеше накъде да гледа.

Матилда и Фин прекараха две седмици в изследване на острова, като отделяха време да се попекат на слънце и да поплуват в студените води. Те посетиха Хобарт, изкачиха Маунт Уелингтън, обиколиха пазара на крайбрежния град и плаваха до околните островчета. Вечер хапваха вкусни сладководни раци или пъстърва, придружени от добро вино, произведено от новите лозя в Мурила.

Нощем тя лежеше в прегръдките му, след като се бяха любили, сънена, преситена и задоволена. Никога, дори и в най-смелите си мечти, не бе си представяла по-идеален меден месец.

— Искаше ми се да бяхме останали по-дълго — каза тъжно Матилда, когато самолетът се приземи на пистата.

Фин хвана ръката й и я стисна.

— Обещавам ти, че пак ще те заведа там, преди да остареем и побелеем — каза той и се усмихна. — Това ще бъде нашето специално място.

Когато пристигнаха в Чаринга, видяха, че аборигените битжара си бяха отишли. През последната година се местеха все по-надалече, но сега колибите бяха празни, огнището бе студено.