Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Искате ли да се изповядате сега? Имам време.

— Много години минаха, отче — каза припряно Матилда. — Съмнявам се, че ще си спомня всичките си грехове.

Тя се усмихна, опитвайки се да омаловажи отказа си и да избегне вторачения поглед на отец Райън. Искаше й се да се махне от душната стая и да излезе на чист въздух. Не понасяше миризмата на полирани мебели и на плесенясали книги. Защо изобщо позволи на Фин да я доведе тук, след като беше прегрешила по такъв начин, че се срамуваше да каже на свещеника за това? Отец Райън щеше да призове силите на ада и да я заклейми, ако знаеше какво е направила с Марвин и какъв е бил резултатът от тази ужасна постъпка.

Натискът на Фин върху пръстите й се засили. С мълчаливата си подкрепа той искаше да я подкрепи, но Матилда знаеше, че това щеше да бъде единственият път, когато щеше да го предаде.

— Съжалявам, отче. Не съм се изповядвала отдавна и ще бъде лицемерно от моя страна да се опитвам да го направя сега — заключи неубедително тя.

Отец Райън си свали очилата и започна да разтрива червенината на носа си.

— Не мога да те накарам насила, Матилда, и не искам да го правя. Изповедта е част от церемонията и се надявам, че ще промениш решението си. Ако имаш нужда да поговориш с някого, знаеш къде да ме намериш. Това се отнася и за теб, млади момко.

Той стана, стисна ръцете им и излезе да ги изпрати.

— Очаквам ви на неделните служби през следващите три седмици, за да чуете обявяването на женитбата ви. Бог да ви благослови.

Матилда се разбърза надолу по пътеката покрай прашните, наклонени надгробни камъни. Искаше да се отдалечи колкото се може повече от задушаващото присъствие на църквата. От години не бе мислила за Бога. Толкова много неща се бяха случили и вярата й не бе достатъчно силна, за да издържи на жестоките изпитания.

Фин я настигна и хвана ръката й.

— Почакай, Матилда. Защо бързаш? От какво се страхуваш?

Тя се вгледа в очите му продължително, прахта в двора на църквата се стелеше около краката й.

— Трябва да ти кажа нещо, Фин — отвърна тихо тя. — Но не тук. Моля те, отведи ме в Чаринга.

Той не промълви нищо, но си личеше колко е озадачен и объркан. Независимо от това Матилда му бе благодарна за мълчанието. Докато пътуваха, тя нито веднъж не погледна към величествените, обрасли с трева извивки на безкрайните пространства. Умът й работеше трескаво, докато си мислеше какво ще му каже. Не беше редно да крие от него и последното нещо — тайната за детето, което бе погребала преди много години.

Тя би дала мило и драго, за да може да запази тази тайна. Все още се чувстваше използвана и опетнена. Омърсена от похотта на Марвин и от лъжата, в която трябваше да живее оттогава. Как щеше да реагира Фин? Дали щеше да я желае и след това? Щеше ли да разбере защо тя вероятно нямаше да иска да се изповяда?

Тя погледна през прозореца, без да вижда нищо. Трябваше да има вяра в него. Вяра, че той ще разбере защо не може да започне съвместния си живот с него, когато подобно дело тежи на съвестта й. Нейното католическо възпитание доказа безпрекословно, че е прекалено силно вкоренено в съзнанието й, за да бъде пренебрегвано.

Фин спря колата пред къщата и Матилда слезе. Тя се обърна към него, прегърна го мълчаливо и продължително, после влезе в къщата. Съдбата й беше в неговите ръце.

По-късно, по някое време тя спря да говори. Сълзите й пресъхнаха, когато видя как лицето му се вцепени от ужас и очите му потъмняха. Той не каза нищо.

— Сега знаеш всичко, Фин — завърши тихо тя. — Ако искаш да отмениш сватбата, ще те разбера.

Той стана от стола и коленичи пред краката й. Обгърна я с ръце и сложи глава в скута й.

— Милото ми момиче — каза със сподавен глас, — наистина ли си мислеше, че любовта ми към теб е толкова крехка? Вината не е твоя — нито грехът — няма от какво да се срамуваш.

Матилда въздъхна дълбоко и прокара пръсти през гъстите черни къдрици. Когато той вдигна глава и я погледна в очите, разбра, че думите са излишни. Със съзнанието, че най-сетне си бе у дома, тя се отпусна в прегръдките му.

Те се ожениха след три седмици в малката дървена църква в Уолаби Флатс. Двама от овчарите им станаха свидетели, а единствените гости бяха хората, които работеха в Чаринга и Уилга.

Матилда реши да не се облича в бяло. Не й се струваше подходящо, би било още една лъжа. Отиде до Броукън Хил и след дълго колебание накрая си избра една морскозелена рокля, чиито поли падаха на богати дипли почти до земята и блестяха на слънчевата светлина като танцуващи морски вълни на някакъв незнаен бряг. Избра и обувки в подобен цвят и сама направи букет от рози, откъснати същата сутрин от градината в Чаринга.