Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Прониза я остра болка, сякаш някой я прободе с нож и макар че страданието беше непосилно, тя знаеше какъв трябва да бъде отговорът й и какви щяха да бъдат последствията от него. Тя беше на път да го изгуби. След тази вечер приятелството им никога нямаше да бъде същото — и тя никога нямаше да го опознае като мъж.

— Не мога да се омъжа за теб, Фин, защото съм почти на трийсет и седем години и съм състарена от тежкия труд във фермата. Намери си някоя, която ще остарее заедно с теб, любов моя. Някоя, която ще ти роди деца и ще сподели бъдещето ти.

Ръцете му я сграбчиха силно и я извъртяха към него. Той я притисна здраво към гърдите си и я залюля като бебе.

— Решен съм да се оженя за теб, Матилда Томас — заяви той с нетърпящ възражение тон. — Ние се обичаме и аз искам ти да станеш моя жена. Няма да приема „не“ за отговор. В този живот имаме само една възможност и аз няма да пропилея най-хубавото нещо, което ми се е случвало, само защото ти се мислиш за твърде стара.

Сълзите й намокриха ризата му и тя си спомни приказката на Гейбриъл за първия мъж, първата жена, и за тяхното съвместно пътуване. Тя обичаше Фин и той я обичаше — защо да не опита и да не се обърне към бъдещето, което и без това не даваше никому гаранции? Ако ги чакаше само един кратък отрязък от щастие, нима не беше по-добре да бъдат заедно, отколкото да изпитва мъчителната празнота на живот без него?

Тя се вгледа в очите му, видя в тях любовта му към нея и се отпусна в прегръдките му. Привлече главата му надолу, почувства чудото на целувката и разбра, че така трябва да бъде. Щеше да цени всеки ден, всеки момент, така че, когато престанеха да бъдат заедно, щеше да има скъп запас от безценни спомени.

— Да, Фин. Ще се омъжа за теб. Обичам те твърде много, за да те оставя да си отидеш.

— Тогава ела да танцуваме, Матилда. Нека да танцуваме под звуците на този валс завинаги! — извика ликувайки той и я завъртя във въздуха.

Тя се прилепи към него и по страните й потекоха сълзи от радост. „Докогато и да продължи — безмълвно си обеща тя. — Когато и да свърши.“

Джени избърса сълзите си и остави дневника настрана. Матилда беше изключителна жена. Те беше преживяла неща, които биха довършили един силен мъж и почти бе пожертвала щастието си заради съмнението, че млад и красив мъж като Фин би искал да е с нея; бе имала куража да приеме несигурното бъдеще, без значение колко болка можеше да й донесе — защото бе разбрала, че животът не даваше никому гаранции и си струваше човек да рискува.

Джени въздъхна и си помисли за Питър и Бен. Нейният живот изглеждаше толкова уреден и сигурен, но съдбата се намеси и й отне най-скъпото. Останаха й само спомените, но бе благодарна, че има поне тях.

Първите слънчеви лъчи се промъкнаха през буреносните облаци и надникнаха в стаята. Джени се загледа в тях и се запита дали споменът за Брет и Чаринга ще остане с нея, когато се върне в Сидни.

Със сигурност щеше да съхрани спомена за Матилда. Как можеше да забрави тези дневници? Но Брет? Той не беше Фин Макколи, в това нямаше съмнение.

— Още един ден, Рипър. Това е всичко, с което разполагаме. — Тя издърпа кученцето от скривалището му под леглото и го гушна. Той я близна по лицето. Потреперваше при всеки гръм, свил опашка между краката си. — Хайде, момче. Една бърза разходка из двора и после ще ти дам да ядеш.

Изнесе го на задната веранда, той бързо изтича до храстите и се върна обратно. Джени погледна към небето. Въпреки горещината по тялото й преминаха студени тръпки. Въздухът бе наситен с почти осезаемо електричество, зловещият аромат на набиращите мощ природни сили свързваше здраво ведно небето и земята, изчаквайки момента, когато всички фурии щяха да се освободят и да се развихрят.

После хвърли бърз поглед към ливадите. Конете бяха затворени зад оградата, далече от дърветата, които се огъваха и поклащаха под полъха на топлия вятър, а гъвкавите им клони метяха сухата земя. Овцете се бяха скупчили една до друга край оградата, застанали с гръб към вятъра, и глупавото им блеене се разнасяше надалече.

Джени знаеше, че тази сцена се е повтаряла много пъти досега и щеше да се повтаря и занапред. Пустошта не се променяше, също както хората, които я населяваха. Те бяха силно, непобедимо племе, жилави и издръжливи като земята и природните сили, с които се бореха.

Прибра се в къщата и сложи яденето на Рипър в една купичка. Апетитът му очевидно не бе засегнат от уплахата. Остави го да яде и отиде до стената, за да разгледа отново акварелите, на които се любуваше всеки ден, откакто бе дошла в Чаринга.