Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Никога не обръщам внимание на клюките, Моли. Имам по-важни неща за вършене. — Той отпи от бирата си. — Както и да е, не им влиза в работата как ще прекарвам свободното си време.

Тя се разсмя.

— Прав си, но това не ги спира. Майките от околните ферми точат ноктите си, Фин. Май не си разбрал, че си обект на оживено обсъждане. Местните семейства започват да се изнервят, нали имат дъщери за женене.

Фин се засмя и продължи да яде.

— Остави ги, Моли. Нека да имат с какво да занимават дребнавите си умове. Овен това — добави той, като я погледна, — смятам, че съм достатъчно голям, за да избирам сам с кого да си прекарвам времето, не мислиш ли?

Матилда го погледна изпитателно. Компанията му й беше приятна, харесваше й да вечерят заедно и да слушат концертите по радиото. След всичките тези години на самота, присъствието му означаваше много за нея, но разбираше защо хората ги одумват. Тя беше доста по-възрастна от Фин. Той би трябвало да си потърси някое момиче на неговите години — момиче, за което да се ожени.

При тази мисъл апетитът й изчезна и едно мигновено, почти болезнено прозрение накара пулса й да се ускори. Колко глупаво постъпи, като го насърчаваше да идва тук! Един ден той щеше да се ожени и тогава близкото им приятелство щеше да се сведе до любезни, нищо незначещи разговори при случайните им срещи в града. Матилда осъзна в болезнен пристъп на ужас, че ревнува от бъдещата му жена и мисълта, че той ще бъде с някоя друга и ще споделя с нея вечерите си й се стори нетърпима.

Тя потъна в мълчание, забрави да яде, поразена от ужасната истина. Беше започнала да гледа на Фин като жена — жена, която беше достатъчно зряла, за да се заблуждава. Та какво би търсил такъв млад и красив мъж в една съсухрена стара мома на средна възраст?

— Моли? Лошо ли ти е?

Гласът му я накара да подскочи, въпреки че той говореше тихо. Тя погледна настрани, защото се боеше, че той ще прочете мислите й и се усмихна насила.

— Стомахът ми нещо не е наред — измънка тя. — Ще ми мине.

Фин се вгледа внимателно в нея, докато тя се суетеше с чиниите и салфетките.

— Не обръщам внимание на клюки, знаеш това, ти също не трябва да позволяваш подобни приказки да те разстройват. Ако поживееш известно време в Таси, ще престанеш да им обръщаш внимание.

— Все забравям, че не си от тук — каза тя с престорено безгрижие. — Не знам защо, но имам чувството, че винаги си живял по тези места. Тук си сякаш у дома си. — Сега, след като беше наясно с чувствата си, се притесняваше и затова избягваше погледа му.

Фин дръпна стола си назад, кръстоса крака и запали пура.

— Никога не съм ти разказвал много за себе си, нали? — каза накрая. — Винаги говорим за земята, фермите, а не за причината, която ни задържа тук.

— Ти знаеш доста неща за мен — каза тихо тя, — но аз бих искала да науча нещо повече за живота ти, преди да дойдеш в Уилга.

Той издуха дима от пурата, пъхна палци в джобовете на панталона си и се загледа в ливадите.

— Родителите ми имаха малка ферма в централните части на Тасмания, наричаше се Миндър. Намира се сред една огромна, заобиколена от планини долина, и времето е ту много горещо, ту много студено. Отглеждахме коне. Не си спомням някога през живота ми да не е имало коне около мен. Затова след войната реших да приема възможността, дадена ми от държавата, и дойдох тук.

Тя го погледна изпитателно и забеляза тъга в очите му.

— А защо не се върна в Таси?

Фин се размърда на стола, извади пурата от устата си и се загледа в нея, преди да изтръска пепелта в чинийката.

— Баща ми почина няколко години преди мама и до смъртта й поддържах фермата ни. После избухна войната и скоро след това бях достатъчно голям, за да ме мобилизират. Продадох всичко и внесох парите в банката. Къщата не беше същата без мама.

Матилда въздъхна.

— Знам какво имаш предвид. Съжалявам, че проявих любопитство за неща, за които не ти се говори.

Той вдигна рамене.

— Не се тревожи, Моли. Старият си падаше малко негодник и, честно казано, когато умря, изпитах почти облекчение. Но мама… Тя беше нещо друго.

Матилда виждаше, че Фин се разкъсва от противоречиви чувства. Той почти не говореше за миналото си, но тази вечер изглежда искаше да се освободи от това, което го измъчваше и тя не желаеше да прекъсва нишката на мисълта му.

— Може би мислиш, че не е редно да говоря така за баща си, но той ме мразеше, разбираш ли? Бях единственият му син и исках да е доволен от мен, но не си спомням някога да е показал, че ме обича. Мама беше тази, която ме окуражаваше и направи от мен човек — довърши тихо той.