Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Подписването на документите и депозирането им в сейф на банката й отне няколко минути. Когато излезе отново на улицата, почувства, че се е наситила на Броукън Хил. Хотелът беше скъп, не познаваше никого тук и Чаринга й липсваше. Тя натовари покупките на седалката до шофьора и потегли към дома.

В Чаринга Матилда се зае с нещата, които винаги бе искала да направи, но до този момент не бе имала време. Имаше толкова книги за четене, толкова неща за шиене на шевната машина, която стоеше забравена в една от бараките. Леко смазване, нови игли и тя заработи като по часовник.

После дойде радостта от рисуването. Удоволствието да усеща финия лист хартия под връхчето на четката и мекото разнасяне на боята. Всичко това я откъсваше от всекидневните проблеми и поглъщаше изцяло вниманието й.

Матилда погледна критично резултата от усилията си. Изглеждаше по-добре, отколкото бе очаквала и показваше истинската Чаринга. Кой би могъл да предположи, че тези грапави, съсипани от работа ръце, можеха да боравят с четката и цветовете и да създадат толкова изящна красота? Тя се усмихна от удоволствие, но знаеше, че не би могла дори и да си помисли да сравнява работите си с тези от галерията.

Стържещият шум на спирачки я изтръгна от унеса и стресната, Матилда, погледна към часовника. Заета с рисуване, не бе усетила как е отлетяло времето. Фин беше тук, а тя дори не бе започнала да приготвя вечерята. Тя припряно натопи четките в един буркан с вода и съблече престилката. За щастие новата й памучна рокля не беше изцапана с боя, но косата й, както винаги, стърчеше във всички посоки. Тя я прибра с няколко фиби и се огледа недоволно в парчето от огледало, закачено на стената. Приличаше на плашило — с почерняла от слънцето луничава кожа и буйна коса — годините й започваха да си проличават.

Макар и да не знаеше защо го прави, тя започна да се грижи за външността си, откакто Фин започна да идва, и се стараеше роклята й да е изгладена, а обувките лъснати. Старите ботуши, филцовата шапка и кожените панталони бяха прибрани, косата й вече не бе рошава. Казваше си, че промяната се дължи на факта, че вече е собственик на богата ферма и, като такава, не й подхожда да се облича като мъжкарана. Вътрешно обаче се питаше дали Фин не е истинската причина за тази промяна.

Той почука на вратата и тя го покани да влезе. Матилда очакваше съботните вечери с голямо нетърпение и за тази вечер беше намислила да изпробва една нова рецепта от списание, но сега вече нямаше да има време. Налагаше се да се задоволят с остатъците от вчерашното печено.

— Добър ден, Фин. Изненада ме неподготвена. Времето лети, когато рисувам.

— Щом е заради рисуването, няма проблем. Наистина си уловила духа на старата къща в тази рисунка. Не съм знаел, че имаш такъв талант.

Той се обърна към нея и се усмихна. За първи път Матилда забеляза едва доловимата промяна в него. Ризата му светеше от чистота, панталоните бяха изгладени. Беше обръснат, с чисти нокти и подстригана коса. Усилията му да укроти буйните ирландски къдрици, като ги приглади с вода, бяха похвални, но не особено успешни. Това също бе част от чара му.

Тя се изчерви и се обърна.

— Тази вечер ще трябва да се задоволим с нещо набързо приготвено. Надявам се, че не си много гладен?

— Не се притеснявай — отговори той с топлия си глас. — Дай ми една бира и аз ще обеля картофите.

Те приготвиха мълчаливо вечерята, изнесоха чиниите със студено месо, картофи и туршия на верандата и седнаха да вечерят под меката светлина на керосиновата лампа. Любовта, с която Фин описваше как е прекарал деня с неговите любими коне й действаше заразително. Той беше човек, който живееше в хармония със земята и собствената си личност. Докато слушаше плътния му, мелодичен глас, Матилда усещаше, че тези мигове са много ценни за нея. Той бе млад и красив и може би скоро щеше да срещне някое момиче, да се влюби и приятелството им щеше да мине на втори план.

Тя се отърси от тези мисли и отпи от бирата си. Навярно бе настъпил моментът да му обърне внимание, че тяхното невинно приятелство е обект на приказки и да му даде възможност да се отдръпне, преди да е станало твърде късно.

— Знаеш ли, че хората са започнали да приказват по наш адрес? — подхвърли тихо тя.

Под светлината на лампата очите му приличаха на два тъмни скъпоценни камъка. Той прокара пръсти през косата си.

— Какво точно?

— За това, че идваш тук, Фин. Не ми казвай, че не си чул?

Той се усмихна и поклати глава.