Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Двамата седяха замислени, без да говорят, и в съзнанието на Матилда изведнъж изникна образът на Марвин. Родителите са отговорни за толкова много неща — цяло чудо беше, че тя и Фин изобщо са успели да пораснат.

— След смъртта на баща ми разбрах каква е била причината за неговата студенина — продължи Фин. — Той не е бил мой баща. Малко преди да умре, мама ми каза, че съм бил осиновен. Мисля, че по някакъв начин, дълбоко в себе си, аз вече съм го знаел. Когато останахме сами с мама, това вече беше без значение. Тя беше добра майка и аз много я обичах.

— Ами истинските ти родители? Никога ли не си искал да узнаеш кои са?

— Не. Мама умря, преди да успее ми разкаже за тях и аз никога не си направих труда да ги потърся. Мама си беше мама. Единствената майка, която съм имал, и съм искал да имам. Тя беше добра жена. След смъртта й се колебаех дали да не стана свещеник. Като католичка, тя винаги бе искала и се бе надявала да се обрека на църквата, но аз премного обичам земята и конете, за да се откажа от тях. — Той се усмихна широко. — Предположих, че ще работя по-добре за Бога, като посветя живота си на конете, отколкото да се затворя сред четирите стени на църквата.

Матилда видя блясъка в очите му и си помисли, че не бе подозирала за тази страна от характера на Фин, почувства се неловко.

— Религията не е за мен — каза внимателно тя. — Твърде много неща съм преживяла, за да мога да повярвам в любовта на всемогъщия и всеопрощаващ Бог.

Фин задържа погледа си върху нея, после въздъхна.

— Разбирам те. И на мен войната ми отвори очите. Вярата ми беше подложена много пъти на изпитание. Трудно е да вярваш в Бога, когато около теб е касапница и най-добрите ти приятели умират. — Той загаси пурата си. — Въпреки всичко вярата ми е част от мен. За мен тя е нещо много лично. Нямам намерение да я разпространявам или да те убеждавам да повярваш, просто искам да изживея живота си по най-добрия начин. — Той се усмихна отново. — Не знам защо изобщо ти говоря тези неща. Сигурно ме мислиш за смахнат на тема религия или в най-добрия случай за дърдорко. Не ми обръщай внимание.

Матилда се наведе напред и хвана ръцете му.

— Благодаря ти, че ми имаш доверие и че сподели с мен как се чувстваш — каза нежно тя.

Той не отдръпна ръката си, а започна да гали пръстите й.

— С теб е толкова лесно да се говори, Моли. Не знам защо, но съм сигурен, че ще ме разбереш.

Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Така й се искаше да приглади назад тъмните къдрици, които закриваха челото му. Искаше й се да го привлече в прегръдките си и да го задържи там, докато сянката в очите му не изчезнеше напълно. Войната бе отговорна за много неща и тя съжаляваше, че няма неговата вяра.

Разумът надделя, тя издърпа ръката си и се зае с чиниите. „Какво, за бога, правиш? — помисли си тя, ядосана на себе си. — Стегни се, жено, да не си загубила и последното си зрънце разум?“

Пусна чиниите в мивката, после включи радиото.

— Не трябва да се погребваш по този начин в Уилга, Фин — каза тя с прегракнал глас. — Можеш да излизаш, да се виждаш и с други хора и да се забавляваш.

От радиото зазвуча красив виенски валс и изпълни тишината.

— Думите ти са много мъдри за човек, който почти не излиза от Чаринга. Защо никога не ходиш на танци и забави? Как така още не си се омъжила?

— Имам много работа — кратко отвърна тя. — Освен това животът ми е пълноценен и без да съм омъжена.

Фин стана и бързо се приближи до нея. Топлите му ръце хванаха нейните и той я обърна към себе си.

— От къде толкова много гняв у теб, Моли? Кой те е наранил така жестоко, че си се отдръпнала от целия свят?

Матилда се опита да се отскубне, но той не я пусна. Тя погледна нагоре към него, главата й едва стигаше до средата на гърдите му. Никога преди не бяха заставали толкова близо един до друг и това предизвикваше странни усещания у нея.

— Не съм ядосана — каза задъхано тя. — Просто съм свикнала да живея по този начин. Ти май забравяш, Фин, че аз съм една стара жена и е твърде късно да се променям.

— Не ми отговори на въпроса, Моли — настоя тихо той и повдигна нагоре главата й, за да я накара да го погледне. — Има някаква причина, за да се криеш така от всички. Нямаш ли ми достатъчно доверие, за да я споделиш с мен?

Не можеше да му каже всичко. Не й достигаше смелост. Тя преглътна, започна несигурно, а после думите потекоха в безкраен поток, докато му разказваше част от миналото си. Сякаш някой махна от плещите й огромен товар. Тя го погледна право в очите с няма молба да я разбере и да не й задава повече въпроси.