Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Беше му почти непоносимо да работи в близост до къщата и накрая успя да се измъкне към ливадите, но умът му не беше в работата, която вършеше. Дженифър не приличаше на нито едно от момичетата, които познаваше, и Брет си призна с тъга, че дори след тези три месеца тя оставаше загадка за него. Отначало се спречкваха често, но с течение на времето той усети постепенна промяна и у себе си, и у нея. През нощта на танцовата забава имаше възможност да й каже какво изпитва към нея.

Той обаче пропиля този шанс, защото не му достигна смелост да й разкрие чувствата си. Страхуваше се да не бъде отхвърлен. Страхуваше се, че подигравките и закачките на приятелите му за това, че се подмазва на шефа, са достигнали до нея и тя си мисли същото.

Обърна коня си към фермата и се усмихна горчиво. Тя го отхвърли, а за него това бе твърде болезнено и заради преградата, която издигна помежду им. Лорейн също допринесе за случилото се. Поведението й напоследък допълнително натовари съвестта му. Прояви се като евтина уличница, след като прекара нощта с надзирателя, с когото деляха едно бунгало в Караджонг. Не беше възможно до се спи при целия шум, който идваше от съседната стая, а на сутринта Брет разбра, че е постъпила така от чиста злоба.

Сети се как си взе завивките и отиде да спи при конете, как тя рано сутринта се промъкна в конюшнята да му се похвали колко страхотно си е прекарала, как го обвини за всичко и как след куп ругатни си тръгна, клатушкайки се.

От гърдите му се отрони дълбока въздишка. Време беше да си тръгне от тук. Скоро Джени щеше да се омъжи и Скуайърс щяха да доведат техни хора в Чаринга. Малката овцевъдна ферма в Куинсланд започна да му се струва все по-привлекателна.

Той се загледа в надвисналото небе и търкалящите се тежки облаци. Там горе, в огромен казан, вреше и се готвеше страховита буря и щеше да е добре да провери дали стадото е на сигурно място и да се увери, че животните са добре затворени в кошарите. Само една светкавица и глупавите рунтави добичета щяха да се пръснат навсякъде.

Когато накрая приключи с работата и се върна във фермата, колата на Хелън я нямаше и лампите в къщата не светеха. Тормозеше се от мисълта, че трябва да връчи предизвестието си за напускане.

— Господи, Брет — каза си той, — станал си един стар мърморко. За бога, вземи и се стегни — ядосваше се той сам на себе си, докато изтриваше потта от коня.

Затвори с трясък вратата на бунгалото, отпусна се тежко на леглото и остана загледан в тавана. Ако бурята се разразеше тази нощ, никой нямаше да може да спи, но той се съмняваше, че изобщо бе в състояние да заспи. Виждаше единствено лицето на Джени и колкото и да се мяташе и въртеше, образът й не изчезваше.

Джени се събуди от силен, заплашителен гръм. И без това не можеше да спи спокойно заради сънищата, населявани с образи от миналото. Те я заобикаляха, лицата им бяха неясни, говореха й нещо, но думите им не се разбираха.

Тя полежа в леглото, като се надяваше, че образите ще избледнеят. Когато сънят я пусна от прегръдките си, лицата им изчезнаха, но присъствието им остана. Всички те сякаш стояха край нея. Криеха се в сенките. Витаеха над леглото й. Бяха втъкани във всяка частица на старата къща.

Джени седна на ръба на леглото, после отиде в кухнята. Нощницата й беше мокра от пот. Температурата се бе покачила, независимо че беше нощ и то през зимата. Гръмотевиците бучаха над земята, сякаш не можеха да си намерят място, където да се спрат.

Изтрещя светкавица и жълтите й вени се разпростряха напряко на небето. Джени мразеше бурите открай време. Още откакто вторият й баща една нощ я заключи в плевнята по време на силна буря. Тя изпита ужасен страх, когато стихията се разрази и разтърси земята. Започна да пищи и да се моли да я пуснат. Само опасността от пожар накара жена му да я освободи и оттогава бурите предизвикваха у нея ужас.

Джени извади останалата лимонада и отпи голяма глътка, но това не утоли жаждата й, нито пък я разхлади, защото жегата бе проникнала навсякъде и нищо не бе в състояние да я прогони. Започна да се разхожда неспокойно из къщата.

Чувстваше, че Матилда върви до нея, но това не й донесе покой, нито пък я обезпокои. Спомените от миналото бяха още много ярки — натрапчивият валсов рефрен й бе твърде познат.

Бурята явно наближаваше, жегата притискаше с огромната си тежест всичко живо. След като се обля бързо със застоялата, възтопла вода, Джени се върна в спалнята и легна изтощена върху завивките. Прозорците бяха отворени, само мрежите спираха насекомите да не влязат, и звуците на пустошта се разнесоха в стаята заедно с боботенето на гръмотевиците.