Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Джени си представи самотата на последните часове на баща си, страданието и мъката, които са принудили този нежен, вярващ човек да отиде накрая на света и да обърне пушката срещу главата си. Тя закри лицето си с ръце и се отдаде на мъката.

Плачеше не само за себе си, а и за родителите си, които бяха платили такава жестока цена заради любовта си. Плачеше и за свещеника, който бе понасял бремето на безверието си в това безрадостно място, където щеше да дочака края на дните си, без да знае какво би могъл да направи, за да предотврати тази ужасна трагедия.

— Отец Райън, искам да вярвате, че нищо повече не бихте могли да сторите. Аз се върнах в Чаринга силна и здрава и, благодарение на дневниците на майка си, знам, че родителите ми са ми желали само доброто. Чрез вас и дневниците ги заобичах и разбрах защо животът ми е започнал по този начин. Няма защо да се чувствате виновен и съм сигурна, че Бог ви чака с отворени обятия. Вие сте добър и мил човек. Бих искала да има повече хора като вас. Бог да ви благослови. Благодаря ви.

Тя се наведе над леглото и го целуна по бузата, преди да го прегърне. Сълзите им се смесиха. Той беше толкова крехък и тя искаше да може да го утеши, но разбираше, че опрощението за него би могло да дойде само след възвръщане на вярата му.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас, отче? Имате ли нужда от нещо?

— Не, детето ми — прошепна с мъка той. — Сега, когато знам, че тази трагедия има добър край, мога да умра в мир. Бихте ли помолили на излизане сестрата да доведе отец Патрик при мен? Мисля, че е време за последната ми изповед.

Дженифър сграбчи ръката му.

— Отче, не се предавайте сега. Аз ще остана в Броукън Хил и ще идвам да ви виждам всеки ден. Ще ви нося плодове и малки лакомства, ще държа сестрата далеч от вас. Ще направя всичко, което зависи от мен.

Свещеникът се усмихна. Усмивката му бе нежна и мила.

— Не, детето ми. Животът е един кръговрат и ти си се върнала там, където ти е мястото. Всички ние един ден се връщаме. А сега върви, живей живота си, и остави стареца с неговия изповедник.

Джени целуна сбръчканата ръка.

— Тогава довиждане, отче. Бог да ви благослови.

— Бог да те благослови и теб, дете — прошепна той и се отпусна на възглавниците. Очите му се затвориха и лицето му се проясни.

— Нали не е…?

— Не, Даян. Той само спи — каза тихо Джени.

— Хайде, вие двете, да тръгваме — прошепна Хелън. — Аз ще потърся онзи цербер, а вие ме изчакайте в камионетката.

Джени пое ключовете и двете с Даян тръгнаха по дългите, тихи коридори. Чуваха се само стъпките им по лъснатия дървен под. Ехото им отекваше самотно в тишината, в синхрон с празнината в сърцето й.

Когато излязоха навън на слабата дневна светлина, Джени погледна към надвисналото небе. Как би искала да върне часовника назад, към времето на блаженото невежество. За какво й бе това наследство, заченато в измама и предателство? Как щеше да продължи да живее сега, когато знаеше, че баща й се е самоубил, а майка й е умряла с разбито сърце?

Сестра Майкъл е била права за всичко. Тя беше изрод. Копеле, родено от един нечист съюз, със знака на дявола на крака й като доказателство.

Тя се качи в камионетката, без да забелязва нищо около себе си.

— Не е честно — каза със задавен глас. — Защо, Даян? Защо това е трябвало да се случи с тях — с мен?

— Не знам, мила. За първи път в живота си не знам какво да ти кажа. Съжалявам.

— Имам нужда да остана сама, Даян. Моля те, опитай се да ме разбереш.

Даян слезе от колата и тръгна към сградата, а Джени остана загледана през прозореца, но не виждаше нищо през пелената от сълзи. Джон Уейнрайт я бе излъгал — знаел е всичко за попечителския фонд, знаел е коя е тя всъщност. Просто не е имал куража да й го каже. Питър сигурно също е знаел. Ето защо Чаринга е била пазена в тайна. Ето защо тя не е могла да я наследи преди рождения си ден. Тайни и лъжи. Каква изкусна мрежа бяха изтъкали около нея.

Болката се замени от гняв, после дойде тъгата. Джени загуби представа къде се намира и колко време е минало, докато се взираше през прозореца. Тогава до нея достигнаха далечните акорди на музика, изпълнявана от оркестър и й се стори, че вижда жена в зелена рокля, която танцуваше валс с красивия си съпруг. Двамата се усмихваха, погълнати от щастието си.

Малко преди да изчезнат в безкрайните пространства на пустошта, те се обърнаха към нея и Матилда прошепна: „Това е последният ми танц, скъпа. Само за теб.“

Джени захлупи глава на кормилото и се остави на пречистващата сила на сълзите, която полека започна да лекува раните й.