Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Насядалите в кръг слушатели започнаха да кимат в съгласие и Матилда се почувства привилегирована, че е част от такъв древен ритуал.

— Великият Дух-Отец дошъл отново при нея и й казал да отиде в пещерите и бърлогите и да вдъхне живот на съществата, които ги обитавали от много дълго време. Тя му се подчинила и скоро нейната сияйна светлина и топлина родили рояци от прекрасни насекоми. Те били с най-различни цветове, размери и форми и като летели от храст на храст, оцветявали всичко в техните багри и направили земята божествено красива. След дълга почивка, през която богинята не спирала да свети, тя подкарала своята колесница от светлина и се качила в планините, за да види сътвореното от нея великолепие. След това посетила недрата на земята и прогонила тъмнината от там. От тази бездна излезли змиите и гущерите, които лазят по корем. От разтопения лед се образувала река, която потекла в долината. Във водите й се въдели най-различни видове риби.

— Богинята на Слънцето видяла, че създаденото от нея е добро и заповядала новият живот да съществува в хармония. Когато се върнала да си почине в долината Нулабор, тя отишла отново в пещерите и със светлината си създала огромен брой птици с различна окраска и животни с най-различни форми и размери. Всички тези създания я гледали с любов, щастливи, че са живи. Духът — Отец бил доволен от сътвореното.

— След създаването на сезоните, в началото на пролетта, богинята събрала всички създания. Многобройни групи от тях дошли от дома на северния вятър. Други дошли от дома на южния вятър и на западния вятър, но най-много дошли от изток, от кралския палат на слънчевите лъчи. Слънцето Майка им казала, че нейната работа е завършена и тя отива на по-високо ниво, където ще се превърне в светлина и живот. Тя обещала, че ще им изпрати друго същество да ги ръководи през времето, прекарано на земята, защото им предстояло да се променят, телата им щели да се върнат към земята и животът, който великият Дух — Отец им е дал, нямало да продължи да съществува в земната му форма. Те трябвало да бъдат отведени в Страната на духовете, където със своята светлина щели да напътстват тези, които идвали след тях.

— Слънцето Майка полетяло все по-високо и по-високо и всички животни, птици и влечуги гледали със страх. На земята отново станало тъмно и те помислили, че Слънцето Майка ги е изоставило. Тогава обаче видели зората на изток и започнали да недоумяват, защото не били видели Слънцето Майка да отива на запад. Какво било това, което идвало от изток? Те наблюдавали пътешествието му по небосвода и накрая разбрали, че след лъчистата усмивка на Слънцето Майка винаги ще идва тъмнина и тази тъмнина е време за почивка. Затова те се скрили в дупките и кацнали по клоните на дърветата. Цветята, които били отворили чашките си към слънцето, ги затворили и заспали. Ванджина — духът на реката, плакал ли плакал, като се вдигал нагоре в търсене на светлината, но накрая паднал изтощен на земята и легнал да си почине върху дърветата, храстите и тревата във вид на роса.

— Когато зората се показала, птиците били толкова развълнувани, че започнали да чуруликат и цвърчат, други започнали да се смеят, някои запели от радост. Капките роса се издигнали, за да се срещнат със Слънцето Майка. Това било началото на деня и нощта.

Аборигените станаха от верандата и тръгнаха към колибите, като си говореха тихичко, а заспалите деца се полюшваха на хълбоците на техните майки. Матилда сви внимателно една цигара и я подаде на Гейбриъл.

— Твоята история много прилича на една друга, която ми разказваха като малка — каза тихо тя, — но от твоята уста тя звучи много по-истински.

— Старите трябва да учат децата. Времето на приказките важно. Обиколките част от това.

— Кажи ми защо са толкова важни, Гейбриъл? Защо продължавате да обикаляте? Какво търсите, след като тук имате храна и подслон?

Той я погледна със сериозно изражение.

— Това Майката Земя. Аз съм част от земя. Обикалянето връща обратно на черен мъж неговия дух. Води го в ловни полета и свещени пещери. Говори с предци. Учи.

Матилда допуши мълчаливо цигарата си. От изражението му се досещаше, че няма да й каже нищо повече. Той беше част от древните хора, почти същият, каквито са били те през Каменната ера. Гейб беше и винаги щеше да си остане един ловец, който познаваше земята и навиците на съществата и растенията, които я населяваха. Малцина бели мъже можеха да съперничат на тези негови умения.