Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Блу умря през зимата на 1943 година. Той постепенно отпадаше, като че ли биологичният му часовник започна да изостава. Една нощ заспа на постелката си и повече не се събуди. Матилда го погреба под любимото му дърво уилга. Той беше най-близкият й другар през голяма част от живота й. Макар да знаеше, че неговият дух продължаваше да живее чрез поколението му, той винаги щеше да й липсва.

Сега, когато и Уилга лежеше на плещите й, тя почти не се прибираше вкъщи. Двамата овчари се справяха трудно с фермата, затова тя трябваше да обучи няколко от по-малките момчета на Гейбриъл да се грижат за добитъка на Том. Стадото наброяваше едва около сто глави добитък, но те даваха мляко, сирене и месо, които отиваха за продан. Матилда се надяваше, че до края на войната ще може да види резултата от развъждането на добитъка, защото климатът по тези места беше благоприятен за говедовъдство.

Биковете и овните за разплод бяха държани през цялото време в откритите кошари и се хранеха изкуствено, защото те бяха живата сила на всяка ферма. Сметките от магазина за фураж обаче бяха много големи и Матилда не знаеше докога ще може да ги плаща. Парите от вълната бяха нищожни, нещо естествено, като се има предвид спадът на качеството й. Всяка нощ Матилда прекарваше часове над счетоводните книги и знаеше, че въпреки усилния труд през последните няколко години, те все още живееха ден за ден.

Австралийците и американците се биеха ожесточено, за да изтласкат японците от Индонезия, но стотици от тях измряха от лютия студ и тропическата треска — врагове, които помитаха цели дивизии по-бързо от куршумите на снайперистите.

Матилда слушаше новините, когато можеше, и се опитваше да си представи кошмара да водиш война в джунглата, която светеше от фосфоресциращите гъби и тънеше в изпаренията от тропическите дъждове. Австралийците и американците падаха покосени не от врага, а от условията, в които се биеха. Болестта бери-бери, заразните болести по крайниците, откритите рани, които привличаха пълзящите и жилещи гадини, маларията и холерата бяха неизбежен спътник в джунглата. Всичко това караше Матилда да се чувства щастлива, че живее в условията на суша. Колко ли копнееха австралийските момчета да помиришат напечената земя по родните си места и да усетят топлото сухо слънце върху лицата си след влагата и горещината на джунглата.

Отначало Гейбриъл се страхуваше от радиото, размахваше срещу него юмрук и сипеше остри проклятия, но Матилда му показа, че то не е опасно, като сядаше върху апарата и го включваше и изключваше, докато той не се успокои. Тази вечер той отново дойде, заобиколен от многобройното си племе и зае мястото си на прага, седнал с отпусната върху коляното ръка, докато слушаше новините. Тя много се съмняваше, че някой от тях разбира нещо от казаното, но те обичаха да слушат концертите, излъчвани след новините.

Матилда и Гейбриъл бяха станали приятели през годините и тя дори понаучи доста от езика му, за да може да разбира приказките, които бяха основна част от племенната им традиция. Той беше избухлив понякога и го мързеше да работи, но Матилда очакваше с нетърпение компанията му в редките вечери, когато си позволяваше да поседи на верандата.

Тази вечер тя седеше на люлеещия се стол на майка си и слушаше унесено напевния глас на Гейбриъл, който седеше на най-горното стъпало, заобиколен от племето си и разказваше историята за сътворението на света.

— В началото имало само тъмнина — започна той и погледна към запленените лица на децата. — Било студено и тъмно и тъмнината обгръщала планините и полетата, хълмовете и долините, и дори пещерите. Нямало вятър, не се чувствал дори лек повей. Дълбоко в тази ужасна тъмнина спяла една красива богиня.

Сред хората от племето се разнесе тих шепот. Те обичаха тази история. Гейбриъл се намести по-удобно на стъпалото.

— Един ден великият Дух-Отец прошепнал на красивата богиня: „Събуди се и дай живот на света. Започни с тревата, премини към растенията и дърветата. Щом свършиш с тях, създай насекомите, влечугите, рибите, птиците и животните. После можеш да си почиваш, докато нещата, които си създала, изпълняват ролята си на земята.“ Богинята на Слънцето си поела дълбоко дъх и отворила очи. Тъмнината изчезнала и тя видяла колко е пуста земята. Полетяла надолу към равнината Нуларбор, където построила дома си, после се отправила на запад и вървяла, докато не се завърнала отново в дома си на изток. Навсякъде, където стъпвала, пониквала трева, храсти и дървета. После тя тръгнала на север и вървяла, без да спира, докато не стигнала на юг, и повтаряла така пътуването си, докато цялата земя не се покрила с растителност. Тогава тя останала в равнината Нулабор, за да си почива сред гигантските дървета и тревата, която била създала.