Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Добре, Гейб, вземам ви. Искам обаче да стоите далеч от къщата и плевните, освен ако не ви кажа, че може. Ако хвана някого да краде кокошка или прасе, първо ще стрелям, после ще питам. Разбра ли?

Той кимна.

Матилда погледна към къкрещата манджа в казана и помириса въздуха с подозрение.

— И да не крадете от градината, а ако не работите, няма да получите бекон.

— Да, господарке. Ловенето тези черни хора от мисия край Дъбо. Добри мъже. Обичат бекон.

— Хубаво, разбрахме се. Можеш да започнеш, като нацепиш малко дърва за печката. Знаеш къде е брадвата и купчината с дървата. Едно от момчетата може да се занимава с конете, нека се погрижи първо за този, защото е потен и гладен. Хвани някои от мъжете да отсекат изсъхналите дървета и да разширят голото пространство за предпазване от пожари. Не искам да рискувам в тази суша. И кажи на някоя от жените, че имам нужда от помощ в къщата. Вътре е много мръсно, понеже рядко се прибирам.

В тъмните очи на Гейбриъл просветнаха хитри искрици, но усмивката му беше съвсем невинна.

— Много жени, господарке. Гейб има нова жена.

Матилда го изгледа с удивление. Жена му беше умряла преди пет години и той беше напълно доволен, че другите жени се грижат за децата му и го утешават.

— Хубаво — каза тя, опитвайки се да прикрие изненадата си. — Коя от всичките е жена ти и как се казва?

Наблизо имаше няколко жени, облечени в парцаливите останки от втора ръка дрехи, които навярно им бяха подарени от мисията. Жените я поглеждаха срамежливо и се кикотеха, като държаха ръце пред устните си. Гейбриъл издърпа три от тях напред.

— Дейзи, Дора, Една — произнесе с гордост.

„Какви нелепи имена — помисли си Матилда. — Мисията в Дъбо имаше за кого да се грижи.“ Тя огледа трите жени. За аборигените не беше обичайно да имат повече от една жена — те бяха моногамно племе и имаха строги правила за безразборните полови контакти. Трите жени сигурно бяха сестри, трябвало е да се погрижи и за сестрите на жена си.

— Коя от тях е жена ти, Гейб. Нямам нужда и от трите.

— Една — отговори той. — Но всичките три жени добри.

— Ще взема тази, която няма да тръгне на обиколка веднага щом се обърна — отвърна Матилда хапливо.

Гейбриъл сви рамене. Усмивката му угасна за момент, докато оглеждаше замислено трите жени.

— Една — обяви накрая.

— Така е най-правилно — Тя се опита да остане сериозна, но това беше непосилна задача, когато той я гледаше с такова явно лукавство. — Ще взема само Една — обясни тя. — Вие двете можете да почистите бараките на стригачите.

Една започна да клати глава категорично.

— Дейзи, Дора с мен, господарке, а? Друга къща после чистим.

Матилда изгледа подред и трите. Не бяха красавици и определено изглеждаха застарели, но в тях имаше достойнство, характерно за всички аборигени в пустошта, и тя се възхищаваше на това. Матилда въздъхна и се предаде.

— Добре, но искам да работите, а не да се мотаете по цял ден наоколо и да клюкарствате.

Животът в Чаринга продължи както досега, но идеята на Гейбриъл да доведе цялото племе се оказа истински божи дар. Той беше мъдър, да не кажем, лукав стар негодник и успяваше да накара мъжете и жените от племето да работят много повече, отколкото се бе надявала Матилда.

Разбира се, както подобава за един водач на племе, Гейбриъл никога не се преработваше, а седеше замечтан пред колибата и изнасяше цяло представление, когато раздаваше заповедите си.

Матилда никога не бе одобрявала начина, по който се отнасяте с жените си, но отдавна беше разбрала, че не може да се меси. Съпругите стоически понасяха боя и после парадираха с белезите си, сякаш бяха трофеи. Тяхното разбиране за чистота и начинът, по който готвеха и се грижеха една за друга, потрисаше така нареченото „цивилизовано общество“, но аборигените си имаха собствено схващане за живота и тя нямаше намерение да променя хилядолетните им традиции.

Матилда обучи по-младите мъже за помощник-овчари и показа на жените какво се иска от тях в къщата и в кухнята. Дори децата свикнаха да помагат в градината.

Толкова лесно беше да ги разглезиш — с техните блеснали очички, нахални усмивки и щръкнали коси. Матилда често ги черпеше с бонбони. Трябваше обаче и да ги наглежда, защото бяха същински крадливи свраки — хитри и бързи. Понякога изчезваше по някоя кокошка, а зеленчуците от градината често не достигаха до кухнята, но Матилда нямаше нищо против, стига да не прекаляваха. Гейбриъл и неговото племе я спасиха от изчезване. Изведнъж бъдещето не й се видя толкова мрачно. Новините за обрата на военните събития означаваха, че за първи път от шест години насам съществува реална надежда войната да свърши.