Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Джени я изгледа втренчено, после се промъкна покрай нея.

— Времето е много горещо, за да водим подобни спорове. Отивам да чета дневниците.

Даян вдигна рамене.

— Ти решаваш. Само че рано или късно ще трябва да понесеш последствията от решението си — и това, че се криеш зад четенето на дневниците, няма да ти помогне.

Джени влезе в спалнята и погледна през прозореца. Даян, разбира се, беше права, но тя нямаше намерение да си признае, че е допуснала грешка. Джени взе тетрадката, намести се на леглото и започна да чете.

През последния месец Матилда патрулираше по пасищата сама. Веднага щом Ейприл замина за Аделаида, Гейбриъл изчезна на една от неговите обиколки. Овчарите бяха заети с чифтосването на животните в Уилга. Тя се чувстваше изморена, изпотена и жадна, след като вече четвърти ден обикаляше без почивка, и имаше нужда да се прибере в Чаринга, за да попълни запасите си от вода.

Яздеше през прашните, сухи остатъци сребриста трева и Блу подтичваше до нея. Той започваше да остарява — мислеше си Матилда. Скоро нямаше да може да събира стадата по пасищата. Когато настъпеше това време, тя щеше да се погрижи, той да получи заслужената си почивка. За него нямаше да има куршум, а топла постелка пред печката.

Мислите й се насочиха към онзи непочтен нехранимайко Гейбриъл. Винаги изчезваше точно когато имаше най-голяма нужда от него. Този хитрец не обичаше много да работи и сигурно се е досетил, че заминаването на Ейприл означава повече ангажименти за него. Матилда не се изненада, че не го намира в колибата му — двамата се познаваха толкава отдавна, че не можеха да се изненадат един друг — но беше съсипана, че я изостави в най-неподходящия момент, когато трябваше да се грижи за две ферми.

Лекият ветрец довя някаква остра миризма, която я накара да забрави за проблемите с Гейбриъл и да замръзне на седлото. Дръпна юздите, за да спре коня, повдигна глава и подуши въздуха.

Пушек. Не можеше да обърка тази миризма с никоя друга.

Гърлото на Матилда се сви от страх и тя обходи с поглед хоризонта в търсене на източника на дима. Огънят беше единственият неприятел, с когото беше безсилна да се бори.

Сивите струйки, които се виеха към безоблачното синьо небе изглеждаха прекалено нищожни, за да предизвикат щети, но тя знаеше, че те могат за секунди да се превърнат в стихия, която да помете всичко по пътя си с бясна скорост и разрушителна сила.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите й и тя смушка коня в галоп. Пушекът идваше от къщата. Чаринга гореше!

Матилда пришпори коня, за да прескочи последната ограда и се понесе с бясна скорост през двора. Сега пушекът стана по-гъст, но все още идваше само от едно място. Имаше възможност да потуши огъня, преди да се е разраснал. Като препусна покрай ъгъла на стригачницата, тя видя източника на дима и рязко дръпна юздите на коня, който успя да спре сред облаци прах. Матилда скочи от гърба му, трепереща от гняв.

— Гейбриъл — изкрещя тя, — какво, по дяволите, си мислиш, че правиш като палиш огън насред проклетия двор?

Старият мъж седеше с кръстосани крака, но когато я видя се усмихна жизнерадостно, стана и тръгна с небрежна походка към нея.

— Трябва да яде, господарке.

Тя го погледна намръщено. Нямаше го от месеци и ребрата му се брояха. Огромната му къдрава черна коса беше започнала да побелява, а единственият му зъб липсваше.

— Къде беше, по дяволите? И кои са всичките тези хора?

Той хвърли разсеян поглед към кръга от насядали около огнището с казана мъже и жени и засмука голите си венци.

— Довел черните хора помагат, господарке. Добра работа свършат за малко бекон, захар и брашно.

Тя го изгледа, после насочи вниманието си към колибите от пръчки и клони, издигнати край коритото на реката, и дрипавите деца, които играеха в прахта. „Сигурно са около трийсет души — помисли си тя с ужас — и очакват, че ще ги храня.“ Тя отново се обърна към Гейбриъл.

— Няма да има нито бекон, нито захар, нито брашно. Досега не съм ви видяла да свършите нещо. Не мога да ви изхраня всичките.

Той я погледна тъжно.

— Жените и децата гладни, господарке. Могат работят много добре. — Той сви мършавата си ръка и се ухили. — Много мускули. Аз добър работник.

Матилда беше чувала това и преди и не се впечатли. Знаеше каква е представата на Гейбриъл за работа. Но като погледна дрипавата компания и кльощавите деца, омекна. Ако на нея й бе трудно в тези времена, за тях беше още по-зле. Дори в добрите времена те живееха ден за ден и макар че се съмняваше, че ще види голяма помощ от Гейбриъл и шарената му дружина, те бяха единствените, които можеха да й помогнат, докато траеше проклетата война.