Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Не. — Тонът й не търпеше възражение. — С Том сме обсъждали вероятността той да не се върне и двамата бяхме решили, че ти ще получиш Уилга, ако това се случи. — Тя започна да рови в дамската си чанта и извади сноп документи. — Това са документите и нотариалният акт. Ето ти ключовете от къщата. А тук — тя вдигна една купчина книги от предната седалка на камионетката — са счетоводните книги и списъците на стоката. — Тя ги хвърли върху масата на верандата. — Ти ще определиш каква цена да ми платиш и ще ми пратиш парите, когато можеш. Това е адресът ни в Аделаида.

— Но, Ейприл…

Тя махна с ръка, за да я спре.

— Ще се оправя, Моли. Родителите ми имат свой бизнес в града — няма да ми липсват пари.

— Не можеш…

— Стига, Мол. Ти си прекрасна приятелка. Не знам какво щях да правя без теб през последните няколко години. Знам, че скърбиш не по-малко от мен, но… — Очите й се навлажниха, гърлото й се сви и тя намести детето по-нагоре. — С Том решихме да постъпим така и недей да усложняваш повече и без това тежкото положение. Довиждане, Моли. На добър час.

Матилда прегърна крехката дребна жена, която бе най-близката й приятелка. Отчаяно й се прииска да започне да я умолява да остане, но знаеше, че в града тя ще се чувства по-добре — там живееше семейството й и мястото й беше сред тях. Щеше да е егоистично от нейна страна да я убеждава да промени решението си.

— Ще ми липсваш — каза тихо тя. — Вие също — добави и целуна подред момчетата.

Двете се прегърнаха за последно, Ейприл настани децата в камионетката и запали двигателя.

— Довиждане, Моли — сбогува се тя и като махна с ръка, напусна Чаринга завинаги.

Матилда остана сама на двора, който изведнъж опустя, и се запита какво щеше да прави с Уилга. Сушата траеше вече девета година и никой не искаше да купува имоти. Животните гладуваха, вълната беше нискокачествена, спестяванията й намаляваха, а зайците се умножаваха. Трудно се справяше с двете ферми дори и преди, когато Ейприл и момчетата й помагаха, и въпреки че в по-добри времена Уилга би била божи дар, сега тя беше просто още една отговорност.

Матилда оседла коня и препусна към пасищата. Том й бе гласувал доверие и Ейприл имаше нужда от парите. Тя реши, че някак ще трябва да оправдае това доверие.

Джени затвори дневника и остана да лежи, загледана в тавана. И друг път й се бе случвало да слуша спомени за войната, разказвани от по-старите мъже по кръчмите, но от дневниците на Матилда разбра какво е представлявала войната за жените. Техните изпитания не са били по окопите и под куршумите, техните врагове са носели други униформи. Битките им са били със земята, от която е зависело оцеляването им, борели са се със сушата и ненаситните зайци. Не са осъзнавали, че се държат храбро, но всъщност са били калени в боя и са проявявали не по-малък героизъм от бойците на фронта.

Преди да стане, Джени се прозя и се протегна в леглото. Даян вече шеташе из кухнята и Джени беше любопитна да разбере мнението й за първите дневници.

— Добро утро, Джен. Заповядай, вземи си от тези. Не знам за теб, но аз не можах да оставя дневниците през цялата нощ. — Тя й подаде чаша чай и препечена филийка.

Джени опита чая и направи гримаса, защото беше твърде сладък.

— Е, как ти си струват? Разтърсваща история, нали?

Даян отметна назад черната си коса. Изглеждаше уморена.

— Мога да разбера защо не можеш да се откъснеш от тях — каза замислено. — Това е една човешка история за кръвосмешение и бедност — неща, които хора като теб и мен познават много добре — но си признавам, че не горя от желание да стигна до края.

Тя замълча, загледана в парата от чая.

— Все още не мога да разбера защо настояваш дневниците да останат тук. Всеки издател би дал мило и драго, за да се докопа до тях.

— Точно така. И точно затова трябвала останат тук. — Джени остави чашата и се наведе напред. — Как би се почувствала, ако цял свят разбере най-дълбоко пазената ти тайна? За хората, които са живели в Чаринга, досега са се носели само недоизречени слухове — би било предателство към Матилда да издам тайната й.

— Тя е оставила дневниците, за да бъдат намерени, Джен. Искала е да бъдат прочетени. Защо приемаш всичко това като личен кръстоносен поход? Матилда не ти е никаква.

— Помисли си, Даян. Може и да е просто една непозната, може и да е живяла във времена на тежки изпитания, каквито трудно бих могла да си представя, ако не бях прочела дневниците, и все пак нашите съдби се преплитат заради нещата, които и двете сме преживели. Някак си сме свързани и имам усещането, че тези дневници са били оставени точно за мен и аз трябва да реша какво да правя с тях.