Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Даян я погледна и запали цигара.

— Все още мисля, че това не ти носи нищо добро, Джен. Защо ти е да се ровиш в миналото, да възкресяваш тези години на малтретиране, самота и загуби, когато ти самата тъкмо си се съвзела от собственото си нещастие?

— Защото Матилда ми даде сили и ми показа, че нищо не е в състояние да пречупи човешкия дух, когато той е достатъчно силен.

Даян се усмихна.

— Ти винаги си имала достатъчно силен дух, за да се изправиш срещу трудностите, Джен. Предполагам, че Матилда просто ти е помогнала да го осъзнаеш, затова съм доволна, че си намерила дневниците.

Джени изгледа учудено приятелката си. Ако някой я помолеше да опише собствения си характер, щеше да се определи като упорит човек, но никога ни й беше хрумвало, че е със силен дух или, че е смела. Думите на Даян я изненадаха.

— Хайде да излезем на верандата. Тук взе да става прекалено горещо — каза тя, смутена от разговора.

Даян последва Джени навън. По двора не се мяркаха хора, чуваше се само звънтенето на чука от ковачницата. Въпреки че зимата чукаше на вратата, навън се очертаваше един от онези дни, в които небето изглеждаше по-близо до земята от обикновено. С издигането на слънцето на небосклона се увеличаваше и задухът. Въздухът беше застинал, не се долавяше и най-слабият повей, който да раздвижи прахта по двора и листата по дърветата. Дори птиците нямаха желание да дърдорят.

Джени се загледа към двора. Някаква особена тишина бе надвиснала над главите им. Сякаш голямото червено сърце на Австралия беше престанало да бие.

— В дни като този бих искала да съм в Сидни — промърмори Даян. — Какво ли не бих дала, за да усетя соления въздух и да погледам онези огромни вълни, които се разбиват от скалите на Куги.

Джени не каза нищо. Искаше да запечата завинаги в паметта си тази картина и да я пренесе в града, за да може този спомен да я топли в студените, ветровити нощи, когато вълните се разбиваха с грохот в скалите.

— Май си имаш посетител.

Джени погледна в същата посока и простена. Чарли Скуайърс, яхнал коня си, тъкмо влизаше през последната порта.

— Какво, по дяволите, иска?

Даян се изкикоти.

— Вероятно да те ухажва. Знаеш как влияят горещините на мъжете? — Тя стъпка цигарата си. — Оставям те да се оправяш сама с него.

— Стой тука! — изсъска Джени, но се оказа, че си говори сама. Даян се беше скрила някъде в къщата и беше твърде късно да я последва, защото Чарли вече слизаше от коня.

— Добър ден, Джени. Надявам се, че не идвам прекалено рано, исках да се уверя, че всичко с теб е наред. — Той свали шапката си и се усмихна. Посребрените кичури на слепоочията му само засилваха красотата му, безупречните кожени панталони и изгладената риза бяха освежаваща гледка след прашните и мокри от пот дрехи на мъжете, които работеха в Чаринга.

Тя се ръкува с него и се усмихна на свой ред. По време на дните, прекарани в Караджонг неговата компания й бе приятна.

— Чарлс, приятно ми е да те видя отново, но защо мислиш, че има някакъв проблем?

— Онзи ден си тръгна много набързо. Надявам се, че по време на танците не се е случило нещо неприятно, което да те накара да се почувстваш зле в Караджонг?

Тя поклати глава.

— Бях посрещната изключително гостоприемно. Съжалявам, че не можах да си взема довиждане с вас, но се налагаше да се върна бързо в Чаринга.

— Това му е лошото да си фермер. Работата никога не свършва — усмихна се той отново и запали една пура. — Надявах се, че ще останеш по-дълго, за да мога да те разведа из Караджонг. Но някой друг път.

Джени не виждаше смисъл да му казва, че възнамерява да си тръгне след шест дена.

— Би било чудесно — каза любезно. — Така ще мога да видя Хелън отново. Двете много си допаднахме, освен това съм й обещала да й подаря една от моите картини.

— Хелън ме помоли да ти предам много поздрави. Гостуването ви с Даян й достави голямо удоволствие. Напоследък тя не излиза много от Караджонг, заради баща ми и всичко останало, но краткото ви посещение наистина много я зарадва.

— Хайде да влезем вътре и да изпием по чаша чай, Чарли. Даян се мотае някъде из къщата и съм сигурна, че ще се радва да те види.

Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре.

— Не съм много убеден в това, Джени. Видях как се скри вътре, когато ме видя, че идвам. Надявам се, че не съм я обидил с нещо?

Джени се разсмя и наля чая.

— С какво, за бога, би могъл да обидиш Даян?

Той също се разсмя.

— Не знам — промълви, — но не мога да си позволя да опетня репутацията си, нали разбираш?