Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Закарай тези чували на източното пасище, Гейб. Аз ще дойда по-късно — каза тихо Матилда.

— Неприятности, господарке?

Тя кимна.

— Така предполагам, Гейб. Остави ме аз да се оправям с това. — Тя чу форсирането на двигателя, но погледът й не се отдели от свещеника.

Отец Райън беше слаб мургав мъж, който отказваше да се движи в крак с времето и все така обикаляше огромната си енория на гърба на мулето. Войната го състари и в ирландската му черна коса сега блестяха сребърни нишки, а гърбът му се прегърби под тежестта на толкова много скръбни вести.

— Лоши новини ли има? — попита Матилда, докато го чакаше да слезе от мулето и да го напои.

Той кимна. Матилда го хвана под ръка и двамата влязоха в къщата. Сърцето й биеше тревожно при мисълта за неизбежното, което й предстоеше да научи. Но не още — молеше се тя. Не беше готова да го чуе.

— Първо нека изпием по чаша чай. Лошите вести се понасят по-лесно, когато си седнал.

Матилда се засуети из кухнята, като упорито отбягваше втренчения поглед на отеца, не искаше да мисли кой от мъжете на семейство Финли няма да се върне никога у дома. Скоро щеше да разбере — нищо нямаше да може да промени неизбежното.

Отец Райън отпиваше от чая и хапваше от бисквитите, приготвени рано тази сутрин.

— Времената са много тежки, Матилда — каза скръбно. — Как се справяш сама тук?

— Гейб ми помага, момчетата на Ейприл и двамата овчари също. Събрали сме двете стада в едно, докато трае войната. Така ни е по-лесно.

— Ейприл ще има нужда от всичките си сили и кураж през следващите дни, Матилда, но ти вече знаеш това, нали? — Той се усмихна измъчено и хвана ръцете й.

Тя кимна.

— Отче, кой от тях? — попита с прегракнал глас, въпреки че не искаше да знае, защото не можеше да понесе да се сблъска лице в лице с войната тук, на земята, която обичаше с цялото си сърце.

Тишината между тях сякаш се проточи цяла вечност. Ръцете на отец Райън бяха топли и носеха утеха — едно сигурно пристанище в морето от бушуващи емоции, които пронизваха цялото й същество.

— И тримата, Матилда.

Тя го погледна невярващо, с посивяло лице и празни очи.

— Тримата? О, мили Боже! — простена тя, когато чутото я зашемети с пълна сила. — Защо, отче? В името божие, защо? Не е честно.

— Войната никога не е честна, Матилда — внимателно каза той. — Не можеш да виниш бога, че я е предизвикал. Хората предизвикват войните и се избиват помежду си. Том е убит в един окоп извън Ел Аламейн, Шон — по време на ракетен обстрел на същото бойно поле, а Дейви — от снайперистки куршум в Нова Гвинея.

Сълзи на отчаяние замъглиха погледа на Матилда при мисълта за двете момчета, които бе обичала като свои родни синове и при спомена за мъжа, който за нея бе повече от брат. Нямаше да ги види никога вече. Тази мисъл отвори в сърцето й огромна празнина, която погълна целия й свят. Нищо нямаше да бъде както преди.

Отец Райън нежно освободи пръстите си от желязната й хватка и седна до нея. Матилда облегна глава на рамото му и вдъхна едва доловимата миризма на тамян и прах. Сълзите й намокриха дрипавото му расо.

— Има и други, които споделят мъката ти, Матилда. Ти не си сама.

Гласът му звучеше успокояващо и тя се вслуша в думите му, потънала в черната бездна на скръбта — мъртвешко спокойствие, което предвещаваше буря.

— Скуайърс са загубили Били — тихо каза той. — Тази война е наистина ужасна.

Матилда се отскубна от него и започна ожесточено да бърше сълзите си.

— Да, но нищо не може да спре тези проклети глупаци да се бият, да се хвалят и да си доказват едни на други колко са велики, силни и смели, нали? — извика тя. — Ами майките, съпругите и любимите? Те водят различна война. Врагът не стреля по тях, но белезите и раните са съвсем истински. Какво ще прави Ейприл без съпруг? Как ще посрещне бъдещето без двамата си големи сина? Твоят бог има ли отговор за това, отче?

Задъхана, тя втренчи гневен поглед в него и веднага съжали за избухването си. Изпитваше гняв, да, но този гняв беше породен от скръбта и от безсмислието на войната.

— Разбирам как се чувстваш, Матилда. Имаш правото да се гневиш. През тези години се получиха прекалено много телеграми с трагични вести и аз всеки път страдам заедно с близките. Никой не може да свикне с подобно нещо.

Той направи пауза, за да намери точните думи.

— Само че именно гневът убива нашите мъже. В дъното на всичко стои неспособността да се намират мирни решения. Гневът, колкото и да помага за облекчаване на болката, няма да ги върне.