Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Матилда усещаше копнежа им да докоснат и да прегърнат любимите си същества, преди камионите да ги отделят от тях, но суровият начин на живот, който водеха, беше калил в тях стоманена твърдост и издръжливост. Те бяха съпруги и майки — опорните стълбове на фермите в пустошта — и от тях се очакваше да проявяват сила по време на бедствията и нещастията. Матилда виждаше каква борба водеха, за да задържат сълзите си, колко мъчително беше за майките да се сдържат да не целунат синовете си за последен път и отправи тиха молитва на благодарност към бога, че няма близки мъже, които да изпраща на война. Малката сребърна брошка, която даваха на жените като символ на тяхната жертва, не можеше да компенсира разбитите им сърца.

Матилда се отдалечи от верандата и бавно си запробива път през тълпата към Том и Ейприл. Виждаше Шон, който стърчеше над баща си — изглеждаше по-голям в кафявата униформа и широкополата шапка и сякаш беше огледален образ на Том. Ейприл плачеше без глас. Сълзите се стичаха бавно по бузите й, докато стискаше силно ръцете на двамата и ги поглъщаше с очи. По-малките момчета стояха мирни, както никога, сякаш благоговееха пред това важно събитие, без да разбират какво означаваше то за тях.

Том погледна над главата на Ейприл и се усмихна на Матилда. Беше пребледнял и тя виждаше какви усилия полагаше, за да остане спокоен.

Матилда го прегърна и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. За нея той беше братът, който никога не бе имала. Заминаването щеше да отвори една голяма празнина в живота й.

— Пази се, Том — промълви тя. — Не се притеснявай за Ейприл и момчетата, аз ще се грижа за тях.

— Благодаря ти, Моли. — Той се изкашля. — Ейприл ще има нужда от теб и съм сигурен, че ще бъдеш насреща, за да й подадеш ръка.

Погали подред главите на момчетата и се спря малко по-дълго пред Дейви.

— Грижи се за жените, сине. Сега разчитам само на теб.

Шестнайсетгодишното момче кимна, като мачкаше шапката си в ръце, но Матилда не пропусна да забележи копнежа, с който очите му проследиха качването на Том и Шон на камиона и разбра, че не след дълго и той щеше да ги последва.

Камионите потеглиха и момчетата се затичаха след тях, като крещяха и размахваха шапки. Матилда прегърна Ейприл през раменете. Жените около тях се втурнаха напред, за да зърнат още един път мъжете си, но твърде скоро на хоризонта се виждаха само облаците прах и черният пушек от камионите.

— Сега идваш с мен, Ейприл. — Тонът на Матилда не търпеше възражения. — Няма смисъл да се връщаш с момчетата в празната къща тази вечер.

— Ами животните? — Очите на Ейприл изглеждаха огромни на фона на дребното й лице. — Зайците са изгризали повечето от тревата и трябва да храня стадото изкуствено.

— Все още имаш двама овчари, които могат да свършат това, Ейприл. Може и да са стари, за да воюват, но още се държат и знаят какво да правят.

Матилда си помисли за двамата възрастни мъже и отправи благодарност към Бога, че ги имаше. Двете ферми пострадаха достатъчно от зайците и сушата и без тяхната помощ щеше да е невъзможно да се опазят стадата. Ейприл щеше да има нужда от голяма подкрепа и много напътствия, за да има някаква полза от нея във фермата. Нямаше никакъв смисъл да я оставя да се отдаде на мъката си.

— Тази вечер зайците могат да изядат всичката трева, ако искат. — Тя поведе семейството към конете. — Дейви, ела утре в Чаринга, за да те науча как да събираш стадото и да стреляш по зайците. Един Господ знае колко ще продължи войната, но ние трябва да направим така, че Чаринга и Уилга да оцелеят до завръщането на мъжете.

Очите на Ейприл се наляха отново със сълзи.

— Те ще се върнат, нали, Моли?

Матилда се качи на коня и хвана юздите.

— Разбира се, че ще се върнат — каза с увереност, каквато всъщност не изпитваше.

— Матилда, как можеш да си толкова силна и така убедена, че всичко ще завърши добре?

— Така трябва — отговори тя. — Да мислиш нещо друго е равносилно на поражение.

Дните и седмиците станаха месеци и оградите, разделящи Чаринга от Уилга бяха вдигнати. Така беше по-лесно да се наглеждат двете стада, които сега бяха събрани заедно, освен това така запазваха тревата.

Матилда и Ейприл патрулираха полетата наравно с Гейбриъл и двамата овчари. Сушата вземаше своя дан и умиращите животни трябваше да бъдат освобождавани бързо от мъките им. Най-хуманният начин беше да се направи светкавичен разрез през гърлото, но Ейприл намираше този метод за твърде жесток, така че Матилда трябваше да се справя с тежката задача.